Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще започне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно време, докато установят, че съм напълно нормална. После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на Любляна, кръглия й площад, мостовете, хората, които минават по улиците на отиване или на връщане от работа.
И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в същите барове и заведения, да разговарям с приятелите си за несправедливостите и проблемите на този свят, да ходя на кино и на разходки край езерото.
Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена: продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората, ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след оргазма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим: настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да измисли някакво извинение — „Късно е“, или „Утре трябва да ставам рано“, — и ще си тръгваме по най-бързия начин, избягвайки да се гледаме в очите.
Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гледам все едни и същи програми, ще навивам будилника да звъни в същия час, в който съм станала предишния ден, ще изпълнявам механично задълженията си в библиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра, ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, които като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а погледът им винаги е празен, но се правят на заети с много важни неща.
После ще се връщам в библиотеката, ще слушам клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен, как мъжът на някоя я разплакал — и ще имам усещането, че съм привилегирована, понеже съм красива, имам работа, лесно си намирам любовници. В края на деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва отначало.
Майка ми — която сигурно е много разтревожена от опита ми за самоубийство — ще се съвземе от уплахата и ще продължи да ме пита защо пропилявам живота си, защо не съм като другите, в края на краищата нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж мен, от много години съм омъжена за баща ти, постарах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия пример.“
Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря едно и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин да мечтаем заедно за бъдещето — вилата извън града, децата ни, бъдещето на децата ни… През първата година често ще се любим, през втората — по-рядко, а след третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две седмици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаряме. Ще се помъча да приема това положение и ще се питам какво в мен не е както трябва, защото вече няма да го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще говори постоянно за приятелите си, сякаш те са неговият свят.
Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея. Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но скоро след това ще се върне предишното положение на нещата.
И тогава ще започна да дебелея като лелята на вчерашната сестра — или на тази отпреди няколко дни, не знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава въпреки опита ми да го контролирам. По някое време ще започна да вземам от вълшебните лекарства против депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на живота ми, но в действителност заради тях ще се налага да живея.
Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и никой няма да знае колко самота, горчивина, себеотричане се крие зад привидното щастие. Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал като лелята на медицинската сестра или отново ще помисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи, ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Никога няма да се досети, че ако наистина реша да си отида, единствената ми възможност ще е да се върна в дома на родителите си и да остана там до края на живота си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оплаква, че съм пропуснала единствената възможност да бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки дребните му недостатъци, че децата ми много ще страдат заради раздялата.
Две-три години по-късно в живота му ще се появи друга жена. Ще разбера за нея — ще видя или някой ще ми разкаже, — но този път ще се престоря, че не знам. Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се срещу предишната любовница, няма да са ми останали сили. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представям. Майка ми има право.
Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години…
Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.
Из "Вероника решава да умре" от Паулу Коелю
