Излязох от МакДоналдс, пресякох на кръстовището и го гледам - седи на светофара и се чуди дали да пресече. А аз нали не ям месо, та бургерчето от сандвича винаги си го завивам в салфетка за такива случайни срещи. И изваждам аз месото и го викам - "Ела, ела", обаче то не идва. Ужасно е уплашено и не иска да се приближи. Оставям месцето на земята и отстъпвам леко, но то продължава да се върти и да не смее да се доближи. "Ооо, така ли?" - казвам и си взимам месото и тръгвам. С периферното зрение виждам, че тръгва след мен и пак спирам и се опитвам да му пробутам бургерчето. Пак не смее. "Добре, сменяме тактиката" - оставям му половината манджа и се правя, че си тръгвам. Чак когато се отдалечих на прилично разстояние, се доближи и я излапа. И пак ме гледа, ама не смее да дойде за другата половина. Пак се правя, че си тръгвам и то най-сетне решава да се доближи и да приеме яденето от ръката ми. Йеее :)
И после стана една радост, едно търкаляне - "Погали ме по главата, почеши ме по ушите, разтрий ми коремчето, виж колко съм послушно и любвеобилно..."
Чак до офиса ме следва, не искаше да си тръгне (не че знам къде ще отиде...). Вече се чудех какво ще го правя, ако реши да идва с мен на работа.
Ето го и малкия сладур, доволно овъргалян в листата:
1 коментар:
Ойййй, такива сладури обикновено с най-добрата ми приятелка ги прибираме в техния двор. Не знам за теб, ама аз просто не мога да ги оставя...
Публикуване на коментар