(На момичетата в нас ;) )
***************************
Да се научим трябва да летим,
стига пускахме балони.
Не се страхувай - щом се уморим,
ще се натъпчем със бонбони.
От високото не се отдръпвай -
нали ще се държим и за ръце.
По земята тайно не пристъпвай -
небето ще е нашето лице.
И надолу тихо ще надничаме,
на облаците плахо седнали,
Нито думичка да не изричаме -
в душата си ще сме погледнали.
24 Юни 2009
19 Юни 2009
Рожден ден - двадесет и пето издание
Тази година се бях настроила да не празнувам, да нямам гости и да не получавам подаръци. Но явно висшите сили ме глезят повече, отколкото трябва, защото в крайна сметка получих прекрасен рожден ден.
Благодаря на всички, които ме накараха да се чувствам обичана! Вие направихте този ден такъв, какъвто си мечтаех да бъде.
Благодаря на всички, които ме накараха да се чувствам обичана! Вие направихте този ден такъв, какъвто си мечтаех да бъде.
27 Януари 2009
Amazing
Светът се променя и всичко, що някога е било силно, днес се оказва несигурно.
Светът се променя, местата се променят, променяме ли се и ние? Това, което днес си обичал, ще бъде ли утре там? И по-страшният въпрос - ще го обичаш ли все още?
В един филм казаха, че най-романтичната любов е неосъществената. Дали защото никога няма да имаш възможността да ти омръзнат целувките, срещите, погледите; да се подразниш от навиците на човека до теб; да събираш пакетчетата от чай, които оставя из целия апартамент? Никога любовта ти да не бъде пропита от тази отрова, която бавно я разяжда и пресушава. Взимаш красивото и го запазваш в себе си, а грозното така и не го докосва със сивите си пипала. Възможно ли е?
Не би ли било прекрасно, ако светът не се променяше и не искаше и от нас да се променим? Да пораснем, да станем по-отговорни, по-сериозни, по-намусени. Къде остана детският смях и детската любов, когато не се срамувахме да се погледнем, не се страхуваме от това какво ще стане утре, какво ще кажат другите, как ще се развият отношенията ни, кой от двама ни накрая ще остане наранен?
И не би ли било чудесно, ако тази неосъществена любов ни правеше щастливи? Не само усмихнати, не само летящи в облаците, а и удовлетворени? Някои ми казват, че това не е истинско, че не е достатъчно. Че за тях е несериозно.
Защо тогава аз се чувствам щастлива, изпълнена с живот и желание? Защо ме кара да рисувам, да танцувам, да се кача на някой покрив и да крещя?
Днес.
А утре?
Светът се променя, местата се променят, променяме ли се и ние? Това, което днес си обичал, ще бъде ли утре там? И по-страшният въпрос - ще го обичаш ли все още?
В един филм казаха, че най-романтичната любов е неосъществената. Дали защото никога няма да имаш възможността да ти омръзнат целувките, срещите, погледите; да се подразниш от навиците на човека до теб; да събираш пакетчетата от чай, които оставя из целия апартамент? Никога любовта ти да не бъде пропита от тази отрова, която бавно я разяжда и пресушава. Взимаш красивото и го запазваш в себе си, а грозното така и не го докосва със сивите си пипала. Възможно ли е?
Не би ли било прекрасно, ако светът не се променяше и не искаше и от нас да се променим? Да пораснем, да станем по-отговорни, по-сериозни, по-намусени. Къде остана детският смях и детската любов, когато не се срамувахме да се погледнем, не се страхуваме от това какво ще стане утре, какво ще кажат другите, как ще се развият отношенията ни, кой от двама ни накрая ще остане наранен?
И не би ли било чудесно, ако тази неосъществена любов ни правеше щастливи? Не само усмихнати, не само летящи в облаците, а и удовлетворени? Някои ми казват, че това не е истинско, че не е достатъчно. Че за тях е несериозно.
Защо тогава аз се чувствам щастлива, изпълнена с живот и желание? Защо ме кара да рисувам, да танцувам, да се кача на някой покрив и да крещя?
Днес.
А утре?
03 Декември 2008
Dance with you
Sittin on the beach
The island king of love
Deep in fijian seas
Deep in some blissful dream
Where the goddess finally sleeps
In the lap of her lover
Subdued in all her rage
And Im aglow with the taste of the demons driven out
And happily replaced with the presence of real love
The only one who saves
I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
The stillness in your eyes
Convinces me that i
I dont know a thing
And I been around the world and Ive tasted all the wines
A half a billion times came sickened to your shores
You show me what this life is for
I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
In this altered state
Full of so much pain and rage
You know we got to find a way to let it go
Sittin on the beach
The island king of love
Deep in fijian seas
Deep in the heart of it all where the goddess finally sleeps
After eons of war and lifetimes
She smilin and free, nothin left
But a cracking voice and a song, oh lord
I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
We would not face
---------------------------------------------------------------------
Не знам дали някога съм му го казвала... вероятно не...
Но той беше до мен винаги и винаги предлагаше помощта и разбирането си. Беше прекрасен приятел. Винаги усмихнат и винаги искаше и другите да се усмихват.
Съжалявам, че никога не успях да му кажа тези неща. Но се надявам, че ги е знаел.
Обичам те, тигре! Надявам се някъде там да си все така усмихнат. И че някой ден ще танцуваме заедно.
The island king of love
Deep in fijian seas
Deep in some blissful dream
Where the goddess finally sleeps
In the lap of her lover
Subdued in all her rage
And Im aglow with the taste of the demons driven out
And happily replaced with the presence of real love
The only one who saves
I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
The stillness in your eyes
Convinces me that i
I dont know a thing
And I been around the world and Ive tasted all the wines
A half a billion times came sickened to your shores
You show me what this life is for
I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
In this altered state
Full of so much pain and rage
You know we got to find a way to let it go
Sittin on the beach
The island king of love
Deep in fijian seas
Deep in the heart of it all where the goddess finally sleeps
After eons of war and lifetimes
She smilin and free, nothin left
But a cracking voice and a song, oh lord
I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
We would not face
---------------------------------------------------------------------
Не знам дали някога съм му го казвала... вероятно не...
Но той беше до мен винаги и винаги предлагаше помощта и разбирането си. Беше прекрасен приятел. Винаги усмихнат и винаги искаше и другите да се усмихват.
Съжалявам, че никога не успях да му кажа тези неща. Но се надявам, че ги е знаел.
Обичам те, тигре! Надявам се някъде там да си все така усмихнат. И че някой ден ще танцуваме заедно.
27 Октомври 2008
Малък кучо
Това е един малък кучо, когото срещнах днес.
Излязох от МакДоналдс, пресякох на кръстовището и го гледам - седи на светофара и се чуди дали да пресече. А аз нали не ям месо, та бургерчето от сандвича винаги си го завивам в салфетка за такива случайни срещи. И изваждам аз месото и го викам - "Ела, ела", обаче то не идва. Ужасно е уплашено и не иска да се приближи. Оставям месцето на земята и отстъпвам леко, но то продължава да се върти и да не смее да се доближи. "Ооо, така ли?" - казвам и си взимам месото и тръгвам. С периферното зрение виждам, че тръгва след мен и пак спирам и се опитвам да му пробутам бургерчето. Пак не смее. "Добре, сменяме тактиката" - оставям му половината манджа и се правя, че си тръгвам. Чак когато се отдалечих на прилично разстояние, се доближи и я излапа. И пак ме гледа, ама не смее да дойде за другата половина. Пак се правя, че си тръгвам и то най-сетне решава да се доближи и да приеме яденето от ръката ми. Йеее :)
И после стана една радост, едно търкаляне - "Погали ме по главата, почеши ме по ушите, разтрий ми коремчето, виж колко съм послушно и любвеобилно..."
Чак до офиса ме следва, не искаше да си тръгне (не че знам къде ще отиде...). Вече се чудех какво ще го правя, ако реши да идва с мен на работа.
Ето го и малкия сладур, доволно овъргалян в листата:
Излязох от МакДоналдс, пресякох на кръстовището и го гледам - седи на светофара и се чуди дали да пресече. А аз нали не ям месо, та бургерчето от сандвича винаги си го завивам в салфетка за такива случайни срещи. И изваждам аз месото и го викам - "Ела, ела", обаче то не идва. Ужасно е уплашено и не иска да се приближи. Оставям месцето на земята и отстъпвам леко, но то продължава да се върти и да не смее да се доближи. "Ооо, така ли?" - казвам и си взимам месото и тръгвам. С периферното зрение виждам, че тръгва след мен и пак спирам и се опитвам да му пробутам бургерчето. Пак не смее. "Добре, сменяме тактиката" - оставям му половината манджа и се правя, че си тръгвам. Чак когато се отдалечих на прилично разстояние, се доближи и я излапа. И пак ме гледа, ама не смее да дойде за другата половина. Пак се правя, че си тръгвам и то най-сетне решава да се доближи и да приеме яденето от ръката ми. Йеее :)
И после стана една радост, едно търкаляне - "Погали ме по главата, почеши ме по ушите, разтрий ми коремчето, виж колко съм послушно и любвеобилно..."
Чак до офиса ме следва, не искаше да си тръгне (не че знам къде ще отиде...). Вече се чудех какво ще го правя, ако реши да идва с мен на работа.
Ето го и малкия сладур, доволно овъргалян в листата:
02 Октомври 2008
"Вероника решава да умре"
Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще започне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно време, докато установят, че съм напълно нормална. После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на Любляна, кръглия й площад, мостовете, хората, които минават по улиците на отиване или на връщане от работа.
И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в същите барове и заведения, да разговарям с приятелите си за несправедливостите и проблемите на този свят, да ходя на кино и на разходки край езерото.
Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена: продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората, ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след оргазма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим: настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да измисли някакво извинение — „Късно е“, или „Утре трябва да ставам рано“, — и ще си тръгваме по най-бързия начин, избягвайки да се гледаме в очите.
Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гледам все едни и същи програми, ще навивам будилника да звъни в същия час, в който съм станала предишния ден, ще изпълнявам механично задълженията си в библиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра, ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, които като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а погледът им винаги е празен, но се правят на заети с много важни неща.
После ще се връщам в библиотеката, ще слушам клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен, как мъжът на някоя я разплакал — и ще имам усещането, че съм привилегирована, понеже съм красива, имам работа, лесно си намирам любовници. В края на деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва отначало.
Майка ми — която сигурно е много разтревожена от опита ми за самоубийство — ще се съвземе от уплахата и ще продължи да ме пита защо пропилявам живота си, защо не съм като другите, в края на краищата нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж мен, от много години съм омъжена за баща ти, постарах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия пример.“
Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря едно и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин да мечтаем заедно за бъдещето — вилата извън града, децата ни, бъдещето на децата ни… През първата година често ще се любим, през втората — по-рядко, а след третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две седмици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаряме. Ще се помъча да приема това положение и ще се питам какво в мен не е както трябва, защото вече няма да го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще говори постоянно за приятелите си, сякаш те са неговият свят.
Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея. Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но скоро след това ще се върне предишното положение на нещата.
И тогава ще започна да дебелея като лелята на вчерашната сестра — или на тази отпреди няколко дни, не знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава въпреки опита ми да го контролирам. По някое време ще започна да вземам от вълшебните лекарства против депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на живота ми, но в действителност заради тях ще се налага да живея.
Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и никой няма да знае колко самота, горчивина, себеотричане се крие зад привидното щастие. Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал като лелята на медицинската сестра или отново ще помисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи, ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Никога няма да се досети, че ако наистина реша да си отида, единствената ми възможност ще е да се върна в дома на родителите си и да остана там до края на живота си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оплаква, че съм пропуснала единствената възможност да бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки дребните му недостатъци, че децата ми много ще страдат заради раздялата.
Две-три години по-късно в живота му ще се появи друга жена. Ще разбера за нея — ще видя или някой ще ми разкаже, — но този път ще се престоря, че не знам. Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се срещу предишната любовница, няма да са ми останали сили. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представям. Майка ми има право.
Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години…
Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.
Из "Вероника решава да умре" от Паулу Коелю
И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в същите барове и заведения, да разговарям с приятелите си за несправедливостите и проблемите на този свят, да ходя на кино и на разходки край езерото.
Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена: продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората, ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след оргазма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим: настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да измисли някакво извинение — „Късно е“, или „Утре трябва да ставам рано“, — и ще си тръгваме по най-бързия начин, избягвайки да се гледаме в очите.
Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гледам все едни и същи програми, ще навивам будилника да звъни в същия час, в който съм станала предишния ден, ще изпълнявам механично задълженията си в библиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра, ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, които като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а погледът им винаги е празен, но се правят на заети с много важни неща.
После ще се връщам в библиотеката, ще слушам клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен, как мъжът на някоя я разплакал — и ще имам усещането, че съм привилегирована, понеже съм красива, имам работа, лесно си намирам любовници. В края на деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва отначало.
Майка ми — която сигурно е много разтревожена от опита ми за самоубийство — ще се съвземе от уплахата и ще продължи да ме пита защо пропилявам живота си, защо не съм като другите, в края на краищата нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж мен, от много години съм омъжена за баща ти, постарах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия пример.“
Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря едно и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин да мечтаем заедно за бъдещето — вилата извън града, децата ни, бъдещето на децата ни… През първата година често ще се любим, през втората — по-рядко, а след третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две седмици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаряме. Ще се помъча да приема това положение и ще се питам какво в мен не е както трябва, защото вече няма да го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще говори постоянно за приятелите си, сякаш те са неговият свят.
Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея. Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но скоро след това ще се върне предишното положение на нещата.
И тогава ще започна да дебелея като лелята на вчерашната сестра — или на тази отпреди няколко дни, не знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава въпреки опита ми да го контролирам. По някое време ще започна да вземам от вълшебните лекарства против депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на живота ми, но в действителност заради тях ще се налага да живея.
Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и никой няма да знае колко самота, горчивина, себеотричане се крие зад привидното щастие. Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал като лелята на медицинската сестра или отново ще помисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи, ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Никога няма да се досети, че ако наистина реша да си отида, единствената ми възможност ще е да се върна в дома на родителите си и да остана там до края на живота си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оплаква, че съм пропуснала единствената възможност да бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки дребните му недостатъци, че децата ми много ще страдат заради раздялата.
Две-три години по-късно в живота му ще се появи друга жена. Ще разбера за нея — ще видя или някой ще ми разкаже, — но този път ще се престоря, че не знам. Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се срещу предишната любовница, няма да са ми останали сили. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представям. Майка ми има право.
Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години…
Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.
Из "Вероника решава да умре" от Паулу Коелю
30 Септември 2008
На малка сцена
Вчера свирихме във Фенса. Още не мога да повярвам :) Толкова пъти съм била там, толкова пъти съм пяла и танцувала заедно с групата, която свири, но никога не съм предполагала, че самата аз някой ден ще застана там горе на подиума. Мога да ви кажа едно със сигурност - усещането е невероятно. Със сигурност се е забелязало колко притеснена бях в началото (е, не толкова, колкото на Беркрок), но това бързо премина. Всички, които присъстваха, създадоха страхотна атмосфера и ме накараха да се почувствам уверена и щастлива, че съм там, за което ви благодаря. Радвам се, че бяхме заедно - всички! Направихте изживяването неповторимо... но все пак защо да не го повторим ;)
И за да не изпадам в ситуацията да пиша ревю за себе си или да вадя списъка с благодарностите, все едно получавам Грами, ще спра дотук и ще чакам вие да коментирате представянето ни :)
Радвам се, че съм част от тази група, радвам се, че правим музика, която ми лежи на сърцето (дори имаме песен по Толкин, все пак, хихи ;) ). Трудно ми е да опиша всички емоции, да му се не види, ако четете блога ми, знаете, че не ставам за писател. Все едно си имам още едно мъничко семейство. Надявам се да не го разочаровам и нещата да се развиват все по-добре и по-добре.
П.С. Записала съм си имената на всички, които казаха, че ще дойдат и не дойдоха. Никакви коледни картички за вас :Р
П.П.С. На 8.10 (сряда) ще свирим в Маската. Елате!!!
И за да не изпадам в ситуацията да пиша ревю за себе си или да вадя списъка с благодарностите, все едно получавам Грами, ще спра дотук и ще чакам вие да коментирате представянето ни :)
Радвам се, че съм част от тази група, радвам се, че правим музика, която ми лежи на сърцето (дори имаме песен по Толкин, все пак, хихи ;) ). Трудно ми е да опиша всички емоции, да му се не види, ако четете блога ми, знаете, че не ставам за писател. Все едно си имам още едно мъничко семейство. Надявам се да не го разочаровам и нещата да се развиват все по-добре и по-добре.
П.С. Записала съм си имената на всички, които казаха, че ще дойдат и не дойдоха. Никакви коледни картички за вас :Р
П.П.С. На 8.10 (сряда) ще свирим в Маската. Елате!!!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
