09 април 2011

Dream a little dream

Когато сме в реалността, мозъкът ни знае, че това е реалност. Но когато сънуваме, той обикновено пак смята, че това е реалност. И едва когато се събудиш, осъзнаваш, че е било сън.

Винаги съм имала много живи и реални сънища. Дотолкова, че понякога ми е трудно да определя дали нещо ми се е случило наистина или е само сън. Доскоро бях убедена, че като малка съм виждала в небето НЛО, докато съм карала колело из Младост. Спомнях си всичко толкова ясно - лампите, дърветата, хората... Докато не осъзнах, че в София никога не съм имала колело

Тогава започнах да се чудя - колко от спомените ми са реални? Възможно ли беше да имам спомени, които също като НЛО-то ми са сънища, но понеже не са толкова налудничави, никога няма да осъзная, че са само плод на подсъзнанието ми?

Помня (или съм сънувала?!), че гледах един филм, в който някаква жена живееше втори живот в сънищата си - толкова истински, че въобще не знаеше кой от двата й живота е реален. Ако не се лъжа, в единия имаше съпруг и деца, а във втория имаше кариера и тъкмо се влюбваше. И в един момент трябваше да избере кое от двете да продължи. Да изостави цял един живот, който е водила с години и хората, които е обичала там.

На всичко отгоре сънищата ми често са последователни и се продължават един друг. И дори и когато се събудя да знам, че са били само сън, емоциите от събитията си остават. Предавам си чувства от сън на реалност. Живееш според нещо, което е загнездено в мозъка ти, а вселената ти въобще не е съгласувана с него. Объркващо е.

29 март 2011

Сюрреализъм

Има някои моменти, в които се чувствам като обитател на сюрреалистичен свят. Има други моменти, в които се чудя дали това не си е нормалният свят и малко ми се иска да попадна в някой, който все пак да е сюрреалистичен.

Май всичко идва от това, че хората са ми твърде чужди. Не ги разбирам, не са ми интересни, а много от тях не ми и харесват. Гледаш го - два крака, две ръце, една глава, ама нещо му има, нещо не му е както трябва. Нещо като да има ножовки вместо пръсти, само че не толкова очевидно. И по-дразнещо.

Седите някъде и слушаш разговорите. Уж на твоя език говорят, но не ги разбираш. Знаеш значението на думите, но не и смисъла на изреченията. Кимам, усмихвам се. Все пак съм учтива личност. А като се прибера вкъщи - празнота.

Спомням си, че преди общувах с тях. А после - аз ли станах сюрреалистична или те?

14 февруари 2011

На Стелла

Вечер, когато си легнеш и затвориш очи,
тихо във твойто легло се промъквам,
поставям ръка върху твоите руси коси
докосвам ги нежно и съвсем леко разбърквам.

Прокарвам ръка по врата ти изящен,
целувам го бавно със устни, с език
ухапвам те леко във мрака среднощен
наслаждавайки се на всеки един миг.

Ти не се стряскаш от моите ласки,
напротив, силно до мен се притискаш.
В плен на съня и без никакви маски
страстно устни в моите впиваш.

Прегърнати двама лежим във безкрая
напълно отдадени на сърдечния зов,
кой казва, че не съществува Рая?
Или това е просто едничка любов...

10 ноември 2010

Иглу

Часовникът ми звъни - време е да се събуждам. Никак не ми се става, сгушилa съм се на топло под завивките, като в пещера, а навън е студено. Дори не пещера, а иглу. Тази думичка я чух онзи ден - гледах по телевизията филм за ескимосите, които живеят в иглу. То се строи от ледени блокове и пази топлината да не излиза. На ескимосите целите къщи са от лед - и столовете, и масите, и леглата. Пък аз си мисля - той ледът може и да пази топлото вътре, но хайде седни на него, да видиш как ще ти измръзне дупето и ще хванеш грип или дори пневмония. Аз знам, защото миналата година с Петко играхме с едни войници на леда цял ден и после се разболяхме. Мама тогава каза, че пневмонията е много опасно нещо и затова не трябва да се седи на леда дълго. Пък леля Мира от горния етаж, дето е лекарка, ми каза, че от пневмонията може дори да умреш. Значи е толкова опасно да се седи на леда, а ескимосите не го знаят. Затова, когато науча ескимоски език, ще им напиша едно писмо, та да им обясня.

Аз когато порасна ще знам много езици - дори ескимоски. Така, когато пътувам по света, ще мога да се разбирам с всички. Искам много да пътувам. Имам една енциклопедия, в която има снимки от всички големи градове в света. Когато не ми се играе, си я разглеждам и си представям как отивам в някой от тях и си говоря с хората. Ей така - влизам в някой магазин и казвам "Добър ден, може ли един хляб и кутия яйца? Благодаря, довиждане!" Все едно цял живот съм си живяла в съседната къща. А продавачът ще се чуди защо не ме е виждал досега и ще реши, че току-що съм се преместила там. Както когато се преместихме с мама и татко в новия блок - всички се чудеха кои сме и все ни питаха къде отиваме. Пък децата отначало не искаха да играят с мен, защото не се познавахме. Но виж когато татко ми донесе онази кола - червената, дето й се отваряха и вратите, и багажника, че и кормилото се въртеше наляво-нядясно, тогава всички искаха да играят с нея и започнаха да ме викат на игрите.

Мама идва да ме събужда, пък аз си представям, че е бяла мечка, която стои пред иглуто и чака да изляза, за да ме изяде. Затова се правя на заспала, за да не разбере мечката, че има някой вътре. Ако видиш мечка, трябва да се преструваш, че си умрял и мечката ще те остави на мира. Така ми каза Петко, а той е много умен. Въобще, Петко е най-добрия ми приятел и във всичко сме заедно. Откак стана онази история с червената ми кола, само с него си споделям всичко. А то беше една много глупава история, ама друг път ще ви я разправям...

29 октомври 2010

Мъжете са ловци, жените - ...

Всички знаем, че още от праисторически времена ролята на мъжа е била да ловува, а на жената - да пази дома. В днешни дни осигуряването на насъщния е почти равностойно поделено между двамата и все пак психолозите казват, че у мъжете все още го има този инстинкт - да издебнеш жертвата, да я повалиш и да я отнесеш победоносно вкъщи.

Доколко това се харесва на мъжете (пък и на жените), не се заемам да правя статистика. Искам просто да напомня, че все още има една сфера, в която мъжете могат да приложат ловните си инстинкти и да довлачат вкъщи плячка.

Флирта.

Питала съм мъже какво смятат за жени, които ги свалят - отговорът в повечето случаи е одобрителен. Познавам и много жени, за които не е проблем да правят първата крачка (че и втората, и третата) - аз самата съм една от тях. Но по дяволите, защо трябва да отнемаме и последната възможност на мъжа да се докаже, да използва заложеното в природата му?

Лесно е да се печелят пари, лесно е да смениш гума, лесно е да си поправиш компютъра. Трудно е да се докажеш като по-добър, по-интересен, по-забавен, по-умен... Трудно е да впечатлиш жена. За жените флиртуването е просто. Всъщност не е и нужно - достатъчно е да отидеш при един мъж и да му кажеш две приказки. Ако не си баба Яга, почти няма шанс да получиш отказ. Не е интересно така, няма заиграване, няма тръпка.

Причините за нежеланието на мъжете да поемат инициативата вероятно са различни - мързел, страх, притеснение... Но както се казва - "Който играе - печели, който не играе - не печели."

Официално се отказвам да свалям мъже. Моля, канете ме на среща, отваряйте ми вратата, подавайте ми ръка, попитайте за интересите ми, накрайте ме да се смея. Не се притеснявайте, ще предложа да си платя сама сметката. Просто играйте играта по старите правила - ловувайте. Току-виж занесете вкъщи някой трофей :)

29 май 2010

Най-много обичам себе си!

Защото съм добра, мила и грижовна.
Защото съм умна, знам много и мога много.
Защото съм хубава и винаги се опитвам да изглеждам добре.
Защото съм забавна и усмихната.
Защото съм бърза, смела и сръчна.
Защото съм любопитна и нетърпелива.
Защото съм странна.
Защото съм пътешественик и приключенец.
Защото съм добра компания за себе си.

Защото си вярвам.

Защото така съм решила.

24 юни 2009

Да се научим да летим

(На момичетата в нас ;) )

***************************

Да се научим трябва да летим,
стига пускахме балони.
Не се страхувай - щом се уморим,
ще се натъпчем със бонбони.

От високото не се отдръпвай -
нали ще се държим и за ръце.
По земята тайно не пристъпвай -
небето ще е нашето лице.

И надолу тихо ще надничаме,
на облаците плахо седнали,
Нито думичка да не изричаме -
в душата си ще сме погледнали.