Едно много важно питане

(На Ки)

***************************

Стоя до него и гледам нагоре - оптивам се да видя лицето му. Аз съм толкова мъничка, съвсем малка, колкото палец. Роди ме цветът на Червената роза през топлото лято, пиех капчици роса и се хранех с цветен нектар и пчелен мед. Тогава мислех, че светът е Цветната градина, но сега знам, че е много по-голям, по-голям дори от десет Цветни Градини. Толкова много цветя имаше в градината - червени, жълти, сини... Най-много обичах Люляка - покатерваш се по някое клонче, сядаш върху цветеца и се люлееш. Залюлееш се напред и слънчицето те погалва с лъчите си, залюлееш се назад и аромата на люляка гъделичка нослето ти. От върха му се виждаше всичко - чак до трите Тополи в другия край на Градината и Стария дъб с Пчелния кошер.

Стоя до него и го дърпам за ръкава - искам да привлека вниманието му. Аз съм толкова мъничка, че той понякога забравя за мен. Мисли за неговите си работи, а те са големи работи, много важни. Аз не ги разбирам тях и когато работи не трябва да му преча, но сега трябва да го питам нещо важно. Почти толкова важно, колкото когато Лястовичката със счупеното крило падна в Градината и с цветята и Пчелите се грижихме за нея през цялата зима, докато оздравя и можеше отново да лети. После идваше и ме взимаше на гърба си. В началото ме беше страх да летя - първия път дори не посмях да отворя очите си, но после свикнах.

Стоя до него и решавам да се изкача по ризата му. Ако се провиквам оттук, няма да ме чуе. То е като да викаш срещу вятъра, когато летиш - отваряш си устните, но звук не излиза. Много е хубаво да летиш, само дето вятърът разрошва косите ти и хубавичко ги оплита, ако не си ги завързал добре. Виждаш целия свят отвисоко и разбираш, че има и други градини, други пчели, други дървета, дори други люляци. Исках да видя и други мънички момиченца, но Старият дъб ми каза, че съм единствена. Той е много умен и знае всичко, пък аз все си мисля, че ако тези момиченца са толкова мънички, колкото съм аз, може би просто никой още не ги е видял.

Покатерих се по ризата му и се пъхнах в джоба й. Когато съм тук, се чувствам много важна - ходя с него навсякъде и дори понякога се повдигам на пръсти, за да изглеждам по-голяма. И виждам всичко - почти като летенето с лястовичката, само дето тя имаше нежни и пухкави пера, а ризите не са никак пухкави. Но тук чувам тупкането и то ми харесва повече от пухкавите пера. Пък първия път, когато ме сложи в джоба си, дори малко се стреснах. Попитах го какво става, а той ми обясни, че това е сърцето му. И аз имам сърце, но то е толкова мъничко, че никой не може да го чуе.

Сгушвам се в джоба му притихнала и ми се доспива. Но трябва да го питам за това важно нещо. Неговата работа е много сериозна, а аз си нямам работа, затова понякога си измислям мои си неща и си мисля, че са важни. Но само понякога - сега е наистина... важно...

Събуждам се, когато ме изважда нежно от джоба си. Поставя ме в кибритената кутийка на нощното шкафче и ми се усмихва. И аз му се усмихвам сънено и му пращам въздушна целувка, а той я улавя във въздуха. Ляга си и загася лампата, но луната влиза през прозореца и осветява лицето му. Завъртам се така, че да мога да го гледам и се унасям. Почти заспала се сещам, че щях да го питам това - моето важно нещо, но съм толкова уморена, че не мога да си отворя пак очите. Нищо, аз ще... го попитам... утре... утре...