Падаща звезда

Тя отвори прозореца и загледа замислено небето. Преди малко беше отминала бурята, но облаците все още закриваха звездите. Обичаше бури – нещо в нея бушуваше заедно с вятъра, гръмотевиците й вдъхваха смелост, а образът на светкавиците я омайваше.

Дъждът също спираше. Отражението на уличните лампи в локвите само тук-там потреперваше при някоя закъсняла дъждовна капка. Улиците лъщяха мокри, осветявани от фаровете на окъснели коли. Хора почти не се виждаха, беше тихо.

При нея също нямаше никого и беше тъмно. Поредната вечер, в която оставаше сама. Не че нямаше с кого да бъде, просто... не искаше. Предпочиташе да стои на тъмно в квартирата си и да гледа звездите.

Но звезди нямаше.

Помисли си, че вече е твърде късно. Спеше й се и все пак... не искаше да си ляга. Отметна един кичур коса и се опита да пробие облаците с очи. Черното небе погълна жадно погледа й: „Хайде, още по-силно, още мъничко”. Главата й се замая, но не можеше да откъсне очите си. Някъде вътре в съзнанието й някой нашепваше: „Прибери се. Затвори очи, прибери се.” Но тя не можеше.
Брадичката й се разтрепера и очите й се напълниха със сълзи. От черния екран виждаше себе си – всичко, което искаше така болезнено, а не можеше да има. Видя се като в огледало – облегната на прозореца, сама в тъмното, със сълзи по бузите.

„Прибери се, моля те. Късно е. Моля...”

Без да премества погледа си, тя качи коляно на перваза, после и другото. Изправи се. Седеше в рамката на прозореца като в рамка на картина. Небето я подмамваше. Обещаваше й всичко. Казваше й, че ще я вземе при себе си, ще я обича, ще й подари всичко. Ще й подари всички звезди и тя ще може да ги гледа когато си поиска.

„Не... Затвори...”

Косите й се развяха от лекия ветрец. Само небето видя падащото тяло.

Някъде през облаците като сълза проблясна падаща звезда.