Late

(На Петко)

***************************

По дяволите, пак закъснявах. Закъснявах за най-важното нещо в този ден. Ами ако съм го изпуснала? Сърцето ми се сви. Звънях за осми път по GSM-а, но сигналът „свободно” така и не се промени.

Обадих се на човека, който винаги можеше да ми даде информация. И от него не получих нищо – от часове нямаше записи, които да ме интересуват и да ми свършат работа. Оставаше ми да направя само едно нещо, една последна надежда.

Видях табелката след десетминутно скитане по улиците. Слязох по мръсни стълби в някакво мазе. Беше почти пълно, но хладно. Русото момиче, към което се насочих ме погледна незаинтересовано и каза:

- Петдесет и втори. Плаща се предварително.

Извадих парите и й оставих доста повече, от това, което струваше услугата – знае ли човек...

Не, не и не. Не се получаваше. Какво друго ми оставаше, по дяволите? Стрелях на сляпо и... О, щастие! Невероятният ми късмет отново ме спаси. Измъкнах се тичешком от мазето, пред изумения поглед на русата и се запътих там, откъдето бях дошла. Непознатите улици и сгради не ме притесняваха вече. Знаех къде отивам и какво ще намеря.

Този път бях подранила. Пристъпвах нервно от крак на крак Обадих се на моя човек и му казах, че може да спре да търси, тъй като съм се справила сама. Трябва да се грижа за хората си и да ги държа в течение. Оглеждах се нервно, но още – нищо. Все още говорех по телефона, но думите ми излизаха машинално. Говорех по-скоро за да не стоя просто така, отколкото защото имах какво да кажа.

Не знам колко време мина, докато вратата зад мен се отвори и две ръце ме прегърнаха. Забравила за GSM-a в ръката ми, който мънкаше: „Ало? Ало!?”, за русата операторка, за компютърния клуб в мазето, за изпуснатия влак, за страха, че няма да го видя, аз потънах в прегръдките му - най-важното нещо в този ден.