Там, где е вечно лято...

Dream a little dream

2011-04-09T11:41:00.004+03:00

Когато сме в реалността, мозъкът ни знае, че това е реалност. Но когато сънуваме, той обикновено пак смята, че това е реалност. И едва когато се събудиш, осъзнаваш, че е било сън.

Винаги съм имала много живи и реални сънища. Дотолкова, че понякога ми е трудно да определя дали нещо ми се е случило наистина или е само сън. Доскоро бях убедена, че като малка съм виждала в небето НЛО, докато съм карала колело из Младост. Спомнях си всичко толкова ясно - лампите, дърветата, хората... Докато не осъзнах, че в София никога не съм имала колело

Тогава започнах да се чудя - колко от спомените ми са реални? Възможно ли беше да имам спомени, които също като НЛО-то ми са сънища, но понеже не са толкова налудничави, никога няма да осъзная, че са само плод на подсъзнанието ми?

Помня (или съм сънувала?!), че гледах един филм, в който някаква жена живееше втори живот в сънищата си - толкова истински, че въобще не знаеше кой от двата й живота е реален. Ако не се лъжа, в единия имаше съпруг и деца, а във втория имаше кариера и тъкмо се влюбваше. И в един момент трябваше да избере кое от двете да продължи. Да изостави цял един живот, който е водила с години и хората, които е обичала там.

На всичко отгоре сънищата ми често са последователни и се продължават един друг. И дори и когато се събудя да знам, че са били само сън, емоциите от събитията си остават. Предавам си чувства от сън на реалност. Живееш според нещо, което е загнездено в мозъка ти, а вселената ти въобще не е съгласувана с него. Объркващо е.

Сюрреализъм

2011-03-29T16:55:00.002+03:00

Има някои моменти, в които се чувствам като обитател на сюрреалистичен свят. Има други моменти, в които се чудя дали това не си е нормалният свят и малко ми се иска да попадна в някой, който все пак да е сюрреалистичен.

Май всичко идва от това, че хората са ми твърде чужди. Не ги разбирам, не са ми интересни, а много от тях не ми и харесват. Гледаш го - два крака, две ръце, една глава, ама нещо му има, нещо не му е както трябва. Нещо като да има ножовки вместо пръсти, само че не толкова очевидно. И по-дразнещо.

Седите някъде и слушаш разговорите. Уж на твоя език говорят, но не ги разбираш. Знаеш значението на думите, но не и смисъла на изреченията. Кимам, усмихвам се. Все пак съм учтива личност. А като се прибера вкъщи - празнота.

Спомням си, че преди общувах с тях. А после - аз ли станах сюрреалистична или те?

На Стелла

2011-02-14T14:41:00.001+02:00

Вечер, когато си легнеш и затвориш очи,
тихо във твойто легло се промъквам,
поставям ръка върху твоите руси коси
докосвам ги нежно и съвсем леко разбърквам.

Прокарвам ръка по врата ти изящен,
целувам го бавно със устни, с език
ухапвам те леко във мрака среднощен
наслаждавайки се на всеки един миг.

Ти не се стряскаш от моите ласки,
напротив, силно до мен се притискаш.
В плен на съня и без никакви маски
страстно устни в моите впиваш.

Прегърнати двама лежим във безкрая
напълно отдадени на сърдечния зов,
кой казва, че не съществува Рая?
Или това е просто едничка любов...

Иглу

2010-11-10T19:13:00.000+02:00

Часовникът ми звъни - време е да се събуждам. Никак не ми се става, сгушилa съм се на топло под завивките, като в пещера, а навън е студено. Дори не пещера, а иглу. Тази думичка я чух онзи ден - гледах по телевизията филм за ескимосите, които живеят в иглу. То се строи от ледени блокове и пази топлината да не излиза. На ескимосите целите къщи са от лед - и столовете, и масите, и леглата. Пък аз си мисля - той ледът може и да пази топлото вътре, но хайде седни на него, да видиш как ще ти измръзне дупето и ще хванеш грип или дори пневмония. Аз знам, защото миналата година с Петко играхме с едни войници на леда цял ден и после се разболяхме. Мама тогава каза, че пневмонията е много опасно нещо и затова не трябва да се седи на леда дълго. Пък леля Мира от горния етаж, дето е лекарка, ми каза, че от пневмонията може дори да умреш. Значи е толкова опасно да се седи на леда, а ескимосите не го знаят. Затова, когато науча ескимоски език, ще им напиша едно писмо, та да им обясня.

Аз когато порасна ще знам много езици - дори ескимоски. Така, когато пътувам по света, ще мога да се разбирам с всички. Искам много да пътувам. Имам една енциклопедия, в която има снимки от всички големи градове в света. Когато не ми се играе, си я разглеждам и си представям как отивам в някой от тях и си говоря с хората. Ей така - влизам в някой магазин и казвам "Добър ден, може ли един хляб и кутия яйца? Благодаря, довиждане!" Все едно цял живот съм си живяла в съседната къща. А продавачът ще се чуди защо не ме е виждал досега и ще реши, че току-що съм се преместила там. Както когато се преместихме с мама и татко в новия блок - всички се чудеха кои сме и все ни питаха къде отиваме. Пък децата отначало не искаха да играят с мен, защото не се познавахме. Но виж когато татко ми донесе онази кола - червената, дето й се отваряха и вратите, и багажника, че и кормилото се въртеше наляво-нядясно, тогава всички искаха да играят с нея и започнаха да ме викат на игрите.

Мама идва да ме събужда, пък аз си представям, че е бяла мечка, която стои пред иглуто и чака да изляза, за да ме изяде. Затова се правя на заспала, за да не разбере мечката, че има някой вътре. Ако видиш мечка, трябва да се преструваш, че си умрял и мечката ще те остави на мира. Така ми каза Петко, а той е много умен. Въобще, Петко е най-добрия ми приятел и във всичко сме заедно. Откак стана онази история с червената ми кола, само с него си споделям всичко. А то беше една много глупава история, ама друг път ще ви я разправям...

Мъжете са ловци, жените - ...

2010-10-29T11:40:00.002+03:00

Всички знаем, че още от праисторически времена ролята на мъжа е била да ловува, а на жената - да пази дома. В днешни дни осигуряването на насъщния е почти равностойно поделено между двамата и все пак психолозите казват, че у мъжете все още го има този инстинкт - да издебнеш жертвата, да я повалиш и да я отнесеш победоносно вкъщи.

Доколко това се харесва на мъжете (пък и на жените), не се заемам да правя статистика. Искам просто да напомня, че все още има една сфера, в която мъжете могат да приложат ловните си инстинкти и да довлачат вкъщи плячка.

Флирта.

Питала съм мъже какво смятат за жени, които ги свалят - отговорът в повечето случаи е одобрителен. Познавам и много жени, за които не е проблем да правят първата крачка (че и втората, и третата) - аз самата съм една от тях. Но по дяволите, защо трябва да отнемаме и последната възможност на мъжа да се докаже, да използва заложеното в природата му?

Лесно е да се печелят пари, лесно е да смениш гума, лесно е да си поправиш компютъра. Трудно е да се докажеш като по-добър, по-интересен, по-забавен, по-умен... Трудно е да впечатлиш жена. За жените флиртуването е просто. Всъщност не е и нужно - достатъчно е да отидеш при един мъж и да му кажеш две приказки. Ако не си баба Яга, почти няма шанс да получиш отказ. Не е интересно така, няма заиграване, няма тръпка.

Причините за нежеланието на мъжете да поемат инициативата вероятно са различни - мързел, страх, притеснение... Но както се казва - "Който играе - печели, който не играе - не печели."

Официално се отказвам да свалям мъже. Моля, канете ме на среща, отваряйте ми вратата, подавайте ми ръка, попитайте за интересите ми, накрайте ме да се смея. Не се притеснявайте, ще предложа да си платя сама сметката. Просто играйте играта по старите правила - ловувайте. Току-виж занесете вкъщи някой трофей :)

Най-много обичам себе си!

2010-05-29T11:41:00.002+03:00

Защото съм добра, мила и грижовна.
Защото съм умна, знам много и мога много.
Защото съм хубава и винаги се опитвам да изглеждам добре.
Защото съм забавна и усмихната.
Защото съм бърза, смела и сръчна.
Защото съм любопитна и нетърпелива.
Защото съм странна.
Защото съм пътешественик и приключенец.
Защото съм добра компания за себе си.

Защото си вярвам.

Защото така съм решила.

Да се научим да летим

2009-06-24T20:02:00.004+03:00

(На момичетата в нас ;) )

***************************

Да се научим трябва да летим,
стига пускахме балони.
Не се страхувай - щом се уморим,
ще се натъпчем със бонбони.

От високото не се отдръпвай -
нали ще се държим и за ръце.
По земята тайно не пристъпвай -
небето ще е нашето лице.

И надолу тихо ще надничаме,
на облаците плахо седнали,
Нито думичка да не изричаме -
в душата си ще сме погледнали.

Рожден ден - двадесет и пето издание

2009-06-19T22:41:00.003+03:00

Тази година се бях настроила да не празнувам, да нямам гости и да не получавам подаръци. Но явно висшите сили ме глезят повече, отколкото трябва, защото в крайна сметка получих прекрасен рожден ден.

Благодаря на всички, които ме накараха да се чувствам обичана! Вие направихте този ден такъв, какъвто си мечтаех да бъде.

Amazing

2009-01-27T15:53:00.007+02:00

Светът се променя и всичко, що някога е било силно, днес се оказва несигурно.

Светът се променя, местата се променят, променяме ли се и ние? Това, което днес си обичал, ще бъде ли утре там? И по-страшният въпрос - ще го обичаш ли все още?

В един филм казаха, че най-романтичната любов е неосъществената. Дали защото никога няма да имаш възможността да ти омръзнат целувките, срещите, погледите; да се подразниш от навиците на човека до теб; да събираш пакетчетата от чай, които оставя из целия апартамент? Никога любовта ти да не бъде пропита от тази отрова, която бавно я разяжда и пресушава. Взимаш красивото и го запазваш в себе си, а грозното така и не го докосва със сивите си пипала. Възможно ли е?

Не би ли било прекрасно, ако светът не се променяше и не искаше и от нас да се променим? Да пораснем, да станем по-отговорни, по-сериозни, по-намусени. Къде остана детският смях и детската любов, когато не се срамувахме да се погледнем, не се страхуваме от това какво ще стане утре, какво ще кажат другите, как ще се развият отношенията ни, кой от двама ни накрая ще остане наранен?

И не би ли било чудесно, ако тази неосъществена любов ни правеше щастливи? Не само усмихнати, не само летящи в облаците, а и удовлетворени? Някои ми казват, че това не е истинско, че не е достатъчно. Че за тях е несериозно.

Защо тогава аз се чувствам щастлива, изпълнена с живот и желание? Защо ме кара да рисувам, да танцувам, да се кача на някой покрив и да крещя?

Днес.

А утре?

Dance with you

2008-12-03T15:31:00.002+02:00

Sittin on the beach
The island king of love
Deep in fijian seas
Deep in some blissful dream
Where the goddess finally sleeps
In the lap of her lover
Subdued in all her rage
And Im aglow with the taste of the demons driven out
And happily replaced with the presence of real love
The only one who saves

I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face

The stillness in your eyes
Convinces me that i
I dont know a thing
And I been around the world and Ive tasted all the wines
A half a billion times came sickened to your shores
You show me what this life is for

I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face

In this altered state
Full of so much pain and rage
You know we got to find a way to let it go

Sittin on the beach
The island king of love
Deep in fijian seas
Deep in the heart of it all where the goddess finally sleeps
After eons of war and lifetimes
She smilin and free, nothin left
But a cracking voice and a song, oh lord

I wanna dance with you
I see a world where people live and die with grace
The karmic ocean dried up and leave no trace
I wanna dance with you
I see a sky full of the stars that change our minds
And lead us back to a world we would not face
We would not face

---------------------------------------------------------------------

Не знам дали някога съм му го казвала... вероятно не...
Но той беше до мен винаги и винаги предлагаше помощта и разбирането си. Беше прекрасен приятел. Винаги усмихнат и винаги искаше и другите да се усмихват.

Съжалявам, че никога не успях да му кажа тези неща. Но се надявам, че ги е знаел.
Обичам те, тигре! Надявам се някъде там да си все така усмихнат. И че някой ден ще танцуваме заедно.

Малък кучо

2008-10-27T14:24:00.005+02:00

Това е един малък кучо, когото срещнах днес.

Излязох от МакДоналдс, пресякох на кръстовището и го гледам - седи на светофара и се чуди дали да пресече. А аз нали не ям месо, та бургерчето от сандвича винаги си го завивам в салфетка за такива случайни срещи. И изваждам аз месото и го викам - "Ела, ела", обаче то не идва. Ужасно е уплашено и не иска да се приближи. Оставям месцето на земята и отстъпвам леко, но то продължава да се върти и да не смее да се доближи. "Ооо, така ли?" - казвам и си взимам месото и тръгвам. С периферното зрение виждам, че тръгва след мен и пак спирам и се опитвам да му пробутам бургерчето. Пак не смее. "Добре, сменяме тактиката" - оставям му половината манджа и се правя, че си тръгвам. Чак когато се отдалечих на прилично разстояние, се доближи и я излапа. И пак ме гледа, ама не смее да дойде за другата половина. Пак се правя, че си тръгвам и то най-сетне решава да се доближи и да приеме яденето от ръката ми. Йеее :)
И после стана една радост, едно търкаляне - "Погали ме по главата, почеши ме по ушите, разтрий ми коремчето, виж колко съм послушно и любвеобилно..."
Чак до офиса ме следва, не искаше да си тръгне (не че знам къде ще отиде...). Вече се чудех какво ще го правя, ако реши да идва с мен на работа.

Ето го и малкия сладур, доволно овъргалян в листата:

"Вероника решава да умре"

2008-10-02T13:37:00.002+03:00

Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще започне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно време, докато установят, че съм напълно нормална. После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на Любляна, кръглия й площад, мостовете, хората, които минават по улиците на отиване или на връщане от работа.

И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в същите барове и заведения, да разговарям с приятелите си за несправедливостите и проблемите на този свят, да ходя на кино и на разходки край езерото.

Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена: продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората, ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след оргазма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим: настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да измисли някакво извинение — „Късно е“, или „Утре трябва да ставам рано“, — и ще си тръгваме по най-бързия начин, избягвайки да се гледаме в очите.

Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гледам все едни и същи програми, ще навивам будилника да звъни в същия час, в който съм станала предишния ден, ще изпълнявам механично задълженията си в библиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра, ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, които като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а погледът им винаги е празен, но се правят на заети с много важни неща.

После ще се връщам в библиотеката, ще слушам клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен, как мъжът на някоя я разплакал — и ще имам усещането, че съм привилегирована, понеже съм красива, имам работа, лесно си намирам любовници. В края на деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва отначало.

Майка ми — която сигурно е много разтревожена от опита ми за самоубийство — ще се съвземе от уплахата и ще продължи да ме пита защо пропилявам живота си, защо не съм като другите, в края на краищата нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж мен, от много години съм омъжена за баща ти, постарах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия пример.“

Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря едно и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин да мечтаем заедно за бъдещето — вилата извън града, децата ни, бъдещето на децата ни… През първата година често ще се любим, през втората — по-рядко, а след третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две седмици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаряме. Ще се помъча да приема това положение и ще се питам какво в мен не е както трябва, защото вече няма да го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще говори постоянно за приятелите си, сякаш те са неговият свят.

Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея. Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но скоро след това ще се върне предишното положение на нещата.

И тогава ще започна да дебелея като лелята на вчерашната сестра — или на тази отпреди няколко дни, не знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава въпреки опита ми да го контролирам. По някое време ще започна да вземам от вълшебните лекарства против депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на живота ми, но в действителност заради тях ще се налага да живея.

Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и никой няма да знае колко самота, горчивина, себеотричане се крие зад привидното щастие. Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал като лелята на медицинската сестра или отново ще помисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи, ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Никога няма да се досети, че ако наистина реша да си отида, единствената ми възможност ще е да се върна в дома на родителите си и да остана там до края на живота си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оплаква, че съм пропуснала единствената възможност да бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки дребните му недостатъци, че децата ми много ще страдат заради раздялата.

Две-три години по-късно в живота му ще се появи друга жена. Ще разбера за нея — ще видя или някой ще ми разкаже, — но този път ще се престоря, че не знам. Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се срещу предишната любовница, няма да са ми останали сили. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представям. Майка ми има право.

Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години…

Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.

Из "Вероника решава да умре" от Паулу Коелю

На малка сцена

2008-09-30T09:41:00.005+03:00

Вчера свирихме във Фенса. Още не мога да повярвам :) Толкова пъти съм била там, толкова пъти съм пяла и танцувала заедно с групата, която свири, но никога не съм предполагала, че самата аз някой ден ще застана там горе на подиума. Мога да ви кажа едно със сигурност - усещането е невероятно. Със сигурност се е забелязало колко притеснена бях в началото (е, не толкова, колкото на Беркрок), но това бързо премина. Всички, които присъстваха, създадоха страхотна атмосфера и ме накараха да се почувствам уверена и щастлива, че съм там, за което ви благодаря. Радвам се, че бяхме заедно - всички! Направихте изживяването неповторимо... но все пак защо да не го повторим ;)

И за да не изпадам в ситуацията да пиша ревю за себе си или да вадя списъка с благодарностите, все едно получавам Грами, ще спра дотук и ще чакам вие да коментирате представянето ни :)

Радвам се, че съм част от тази група, радвам се, че правим музика, която ми лежи на сърцето (дори имаме песен по Толкин, все пак, хихи ;) ). Трудно ми е да опиша всички емоции, да му се не види, ако четете блога ми, знаете, че не ставам за писател. Все едно си имам още едно мъничко семейство. Надявам се да не го разочаровам и нещата да се развиват все по-добре и по-добре.

П.С. Записала съм си имената на всички, които казаха, че ще дойдат и не дойдоха. Никакви коледни картички за вас :Р

П.П.С. На 8.10 (сряда) ще свирим в Маската. Елате!!!

Out in the cold

2008-09-12T09:26:00.004+03:00

Знам, че този пост ще излезе разхвърлян и безсмислен, но трябва да го напиша - така, както го чувствам.

Понякога толкова ме е страх, че не знам къде се намирам...

Хващам се, че се притеснявам за най-малките неща, че се опитвам да угодя на всички, да бъда перфектна. Съжалявам, никой не е перфектен, аз също греша. Сякаш ходя по тъъъничък, тъъъничък лед и знам... знам, че във всеки един момент може да се пропука и да пропадна в студената вода. Иронично - за толкова прости неща нямам никаква воля, но когато трябва да упорствам в нещо, което ме измъчва, просто нямам равна. А само искам всичко да се нарежда добре, искам да съм безгрешна. Да знам какво трябва да се направи във всеки един момент и винаги да постъпвам правилно. Да не си усложнявам живота. Но се получава така, че с този си стремеж, го усложнявам не по-малко и на всичкото отгоре се измъчвам.

Явно не мога да се справя с толкова неща, с всичкото напрежение... Отново ми става студено. По кой път да поема - по пътя на самоунищожението или по пътя на примирението? И двата не са ми по вкуса - искам да живея. Къде е онази малка пътечка, която не виждам и която ще ме доведе до правилния избор?

Gravity Of Love

2008-09-10T13:41:00.001+03:00

Turn around and smell what you don't see
Close your eyes ... it is so clear
Here's the mirror, behind there is a screen
On both ways you can get in.
Don't think twice before you listen to your heart,
Follow the trace for a new start.
What you need and everything you'll feel
Is just a question of the deal.
In the eye of storm you'll see a lonely dove
The experience of survival is the key
To the gravity of love.

The path of excess leads to the tower of Wisdom

Try to think about it...
That's the chance to live your life and discover
What it is, what's the gravity of love

Look around just people, can you hear their voice
Find the one who'll guide you to the limits of your choice.
But if you're in the eye of storm
Just think of the lonely dove
The experience of survival is the key
To the gravity of love.

Не съм нещастна

2008-09-08T09:53:00.001+03:00

Прегледах си старите публикации и установих, че ако някой ги чете без да ме познава или пък без да ме вижда достатъчно често, ще реши, че съм някоя депресарка, която постоянно е нещастна, страда и се оплаква от живота.

Не е така.

Аз не съм нещастна, напротив - имам повече, отколкото мога да искам. Имам страхотни приятели, хубава работа, добър университет, занимавам се свободно с любимите си неща, рисувам, правя хубава музика с хубави хора... Просто понякога, както всеки човек, нещо ме разстройва или разчувства и ме кара да напиша нещо. И то накрая се получава така, че всичко, което пиша, е меланхолично.

Така че искам да разсея съмненията за моята личност, които вероятно пораждам у хората. Всъщност съм много засмяна, весела, закачлива, шантава и обичлива :)

БГ Толкин Фест 2008

2008-09-01T22:15:00.003+03:00

Изчаках доста време, преди да напиша нещо за събитието, защото просто не знаех какво да напиша. Емоциите бяха много, радостта да ви видя - още повече...

В крайна сметка толкова много хора писаха отзиви за феста, че... май за мен е достатъчно да кажа само:

Благодаря ви, че ви има. Благодаря ви, че помогнахте да направим тези три дни незабравим спомен.

Моите боровинкови нощи

2008-08-11T23:06:00.003+03:00

- Какво му е на боровинковия пай?
- Нищо му няма. Просто понякога хората избират нещо друго. Боровинковият пай не е виновен, просто никой не го иска.

Напоследък ме обхваща едно такова настроение... Влече ме към малките, стари кина, излъчващи некомерсиални филми с обикновени хартиени билетчета за вход от "Министерство на финансите". Филмите никога не започват навреме, но и без това зрителите се броят на пръстите на едната ръка и нямат нищо против да изчакат, загледани в плакатите. Залите са малки, озвучението не е перфектно. И точно това прави атмосферата на старото кино. То рядко ще те разочарова с избора си на филм. Ако си решил да влезеш и да се настаниш на изтърканите, проскърцващи кресла, значи си подходящият зрител.

В това кино се чувстваш уютно. Можеш да седнеш както си искаш, да си събуеш обувките, дори да поплачеш, ако ти се иска. А най-вероятно ще ти се прииска. Филмите в това кино са толкова истински, толкова близки, толкова сладко-горчиво реални, че винаги намират къде да погъделичкат чувствата ти.

"Моите боровинкови нощи"...

Моите филмови нощи - сама по жълтите павета, с красивите светлини на София, с подходяща музика и с впечатленията от филма. От поредната човешка история, до която съм се докоснала толкова живо. В тъмното никой не вижда дали се усмихвам или очите ми са пълни със сълзи.

Не, не съм нещастна. Само доволно меланхолична.

Картинно

2008-07-31T11:02:00.013+03:00

(На ***)

***************************

Трябваше художник да бъда,
да изпиша с краски това,
което не виждаш.

Пъстри бои запълват сърцевината на моята душа
и с нейните четки оцветявам небето над нас
с бледосиньото от дъха ти.
Първото ни докосване
запалва на горещата вечер червения залез,
потръпващ от тежкия въздух.
С въглен издрасквам черната нощ,
а на листа самотни бели точки –
(като мънички дупки)
звезди
ни гледат свенливо.
И жълта луна изрисувам,
да виждаш лицето си
в кехлибарените извори на очите ми,
където светлината потъва и струи
под твоя поглед смокинен.
Есенните листа,
нападали по леглото на нашата нощ,
обагрят с пастел мекотата на пръстта,
когато морно полагаш глава в скута ми.

Лек ветрец разрошва косите ни
и зървам усмивката ти,
играеща по страните ми като слънчеви лъчи,
пробили пухкавите облачета
на моята невинност,
за да поиграят с бледната ми кожа.
Птиците в мен тежко разперват криле
и ни издигат над прашния щрих на безумието
в любовния сонет на кадифеното небе.
Очертанията на ръцете ни
се сливат в безкрайния хоризонт
и прегръщат телата ни под линиите на туша.
Погалвам с целувките си
лунните отблясъци на образа ти
и лежа в платното,
обагрена в красотата на маковете.
Брезите сплитат клоните си,
скривайки ни от погледа на звездите
и тъмният дъх на нощта се вселява у нас.
От сочни темперни нарове
изсмукваме кръвта на тежкото щастие,
което се стеле край телата ни,
а утоляваме глада си с греховния вкус
на устните.

Моето алено и твоят тюркоаз
се вплитат в лилавия танц на любовта,
под звуците на стара, безмълвна цигулка...

Като скулптор извайвам ръцете ти –
с нежните пръсти,
докосващи моята плът.
С последния дъх на четката
тичат сълзите на цигулката
по петолинието на нашата раздяла,
когато за последно усещаме
докосването на трептящите ни сърца.
В минорните сенки на нощта
потъваме зад забравените цветове
на остаряло като срещата ни платно.
Усмивките ни мраморни обещават
да пазим
в изгубените цветове на рисунъка
и напуканата от нашия дъх рамка
телата преплетени.

Трябваше художник да бъда,
да изпиша с краски това,
което не чувстваш,

да създам картината на моята единствена нощ...

The A.X.E. Project

2008-07-29T09:51:00.003+03:00

Най-сетне! Вече мога да разкрия една дълго пазена тайна. Можете да забележите, че в списъка с връзки отстрани са се появили два нови линка, единият от които гласи "The A.X.E. Project myspace". Тези от вас, които не знаят що е то The A.X.E. Project, могат да цъкнат на линка и да прегледат по-подробно информацията за групата.

И така - официално вече съм част от The A.X.E. Project, което направо ме кара да скачам от радост. Една стара, стара мечта - да бъда певица - се изпълнява и въобще светът е едно прекрасно място.

Естествено, не всичко е цветя и рози. Мечтата изисква много труд, жертви, труд, време, труд... Но аз съм упорита и амбициозна. Щом съм решила, ще стане, нали? :)

В момента не знам какво друго да пиша, защото още съм в еуфория от участието ни на рокфеста в Берковица, но очаквайте нова информация по темата в най-скоро време! :)

Тигър пак рожден ден има!

2008-06-19T09:52:00.002+03:00

Днес тигрето става на 18, йееееее!
(по шестнадесетичната бройна система ;) )

Пожелавам си много слава, много пари (висящи в гардероба на закачалки), много любоф и най-вече приятели, които да ме радват! :D

НАЗДРАВЕ!!!

Единствената радост, която може да се купи с пари

2008-06-11T09:57:00.003+03:00

На билета ми пише:

Циркът е единствената радост, която може да се купи с пари.

Не се сещам в момента за други радости, които можеш да си купиш с пари (може би шоколад ;) ), но циркът със сигурност си заслужава дори привидно високите цени на билетите.

Програмата започна с момче, гримирано като Гарвана, с черна дълга коса и разпокъсана тениска. Представи много интересна въздушна гимнастика с метален куб, който летеше във въздуха. Сигурно е от малкото хора, които знаят как се чувстват птиците.
Последва една италианка, която ни показа змиите си и как се пъха в миниатюрна стъклена кутийка О_o.
В програмата участваха семейство (може би) молдовци с две представяния - едното беше мъж и жена, които еквилибрираха върху и около метална пирамида. Второто беше мъжа и момченце, които изпълняваха интересни гимнастически упражнения като подвърляне във въздуха, балансиране един върху друг, салта и какво ли още не.
Две китайки ни взеха акъла като жонглираха с крака, въртяха и си подмятаха вази, маси и тем подобни.
Хита на вечерта май бяха италианска трупа с различни номера. Единият показа завидна смелост с балансирането си върху цилиндри на височина 5 метра... дори със завързани очи. Другият пък изкара ПЕТ лъва и един тигър (и то истински, не като онова кльощаво същество в зоопарка), които не изглеждаха много доволни от факта - ревяха, зъбеха се и замахваха с лапи. Но все пак си изпълниха номерата - прескачане, търкаляне...
Общият номер на италианците беше наречен "Цигански романс" (или нещо подобно), в който яздеха дресирани коне, мятаха ножове и брадви по дървена врата, на която е застанала девойка, късаха вестници от ръцете на девойките с бичове и подобни неща, които те карат да се чудиш колко ли плащат на момичетата ;)
Друга италианка пък ни показа подмятания на трапец, който се люлееше от единия край на цирка до другия.
Отново китайките, току-що завършили китайското цирково училище ни взеха акъла. Три от тях балансираха върху велосипед, като заемаха всякакви пози и накрая се покачиха една върху друга. После още една балансираше на дъска върху цилиндър, като същевременно я използваше за катапулт да изстрелва купички, балансирани върху главата й. По 1, 2, 3 и 4 наведнъж!
Програмата завърши с побъркващия номер на братя Балкански. Колелото на смъртта представлява това нещо, което се върти около средата си, а двамата братя тичат и правят акробатични изпълнения в кръговете. И на всичкото отгоре по едно време решиха да започнат да тичат по ВЪНШНАТА страна на кръговете... със завързани очи. И всичко това БЕЗ обезопасителни въжета - просто като детска игра. Наистина впечатляващо!
Да не забравяме и клоуните, които правиха сценки, жонглираха, караха велосипеди с едно колело и прекрасното им пуделче, което показа завидни гимнастически умения, не по-лоши от тези на молдовците ;)

Препоръчвам на всяко дете, независимо от възрастта си да посети цирка - ще изживее незабравими моменти под шапитото!

Сатурнова дупка

2008-05-08T17:38:00.002+03:00

Знаехте ли, че можете да се обаждате в ХЕИ и да изискате информация за даден обект? Препоръчвам ви да го правите. След последното ми злополучно плуване в басейн "Академика" се заразих с толкова остър отит, че около две седмици не чувах почти нищо. На всичкото отгоре ми се спука едното тъпанче. Пропуснах 2 концерта, състезанието на Формула 1 в Турция тази неделя и шофьорския си изпит. Вярно казват, че най-много боли ухо.

И тъкмо вече се пооправих и какво мислите става? Паднах и си счупих ръката. Сега съм в гипс и май... пак ще си изпусна шофьорския изпит.

Не мога да разбера магия ли ми е направил някой, проклел ли ме е - от 2 години насам постоянно съм по болници и лекари. Следващия път, когато отидете на църква, кажете една добра дума и за мен, че както е тръгнало... Ако имате и някакви други добри съвети - всичко приемам. Положението е критично :(

Кими

2008-03-25T15:28:00.007+02:00

Май трябва да си направя отделен блог за животинките ми. Във всеки случай, те са много по-добри от хората - обичат те безпрекословно, няма да те измамят или излъжат...

В неделя си взех зайче. Ужасно е сладко - с клепнали уши и дълга, пухкава козина. Истинско удоволствие е да го гледаш как подскача насам-натам, яде или си играе с нещо. Казва се Кими - и как иначе, когато Райконен стана първи в Малайзия само час преди това :)

Лъки и Лора

2008-02-18T11:49:00.003+02:00

Вълнистите папагалчета са много интелигентни и общителни животни. Затова на Лъки му взехме другарче:

Те се обичат! Още щом се видяха, се харесаха и започнаха да си чирикат и да се целуват <3

Тя е само на месец (Лъки е на 3 месеца) и само тича из клетката, лети насам-натам, катери се по пръчките и после се уморява и дреме. Понякога Лъки нещо й се кара и започват да крещят, но иначе си чирикат много хубаво.

Много искам да ги пусна да летят из стаята, но още са много страхливи и няма да можем да ги приберем обратно. Обожават банани. Като им дадеш едно парче и целите човки си омазват, докато го ядат :D

Пильо

2008-02-07T09:35:00.000+02:00

Напълно неочаквано, съвсем изненадващо и много шантаво в живота ми се настани ново другарче.

Кръстих го Лъки (да, знам, че не е куче), поради обстоятелствата, при които попадна у нас.

Страшно е сладък, дава ми да го галя по клюнчето и крилцата, въпреки че все още се страхува и трябва да му говориш много мило, за да не се крие. Яде семенца, плодове, зеленчуци и си остри човката по клончето, което сме му сложили. Понякога пее.

В началото се страхуваше от котката ми (ето я и нея), а тя го обикаляше постоянно :) Но после Топси разбра, че пилето е приятел и не е за ядене и вече почти не му обръща внимание.

По цял ден си мисля за него и вечер нямам търпение да се прибера, за да си го видя. Свиря му на пианото и му пея - ще го правя музикант! :)

И така...

Конец през сълзи

2007-09-30T20:59:00.000+03:00

Edit: КОЙТО ПРОЧЕЛ - ПРОЧЕЛ.

Pain is inevitable, suffering is optional.

2007-09-03T11:02:00.000+03:00

Да, обаче аз съм малка и слаба и когато ме боли, си страдам.

Понякога страдам тихо и незабележимо, като руски шпионин. Например при зъболекаря.

Отидох да ми поставят падналата коронка и, естествено, зъболекарката ми откри кариес. "Вдругиден ти записвам час!" - ужас!!! Седя си на стола, а тя ми дълбае с машинката и боли. На стената точно пред зъболекарския стол има една картина. Някой ден трябва да я снимам. Нарисувана е в много жизнерадостни цветове, но излъчва лошо. Изобразява стилизирано лице, което гледа смръщено, а на мястото пред устата му (или вместо нея) има едно голямо, плътно, V-образно, двуцветно петно. Единственото, което виждам е тази картина и си мисля, че е зла. Зла, защото е видяла толкова много страдание, че е изгубила радостта от цветовете си.

А понякога страдам силно и забележимо, като бебе. Например когато ме боли корем.

Всеки ден ме боли. Бях на лекар, изписа ми една шепа лекарства, даде ми диета, но още си боли. Все едно в стомаха ми се е заселило някакво чудовище и ме яде, яде, яде. Когато свърши със стомаха и изсмуче жлъчката ми, ще загризе дробовете (дано му приседнат след 8 години пушене). А за десерт ще хапне вкусно сърчице. И накрая ще си остана празна обвивка, само от стърчащи ребра и кожа, а чудовището ще се просмуче в мозъка ми - оставило си го е за накрая, за да разбирам всичко, което прави, докато е в мен.

Мисля, че заслужавам да си поплача заради това гадно чудовище.

Почивка

2007-08-12T21:31:00.000+03:00

Вече съм в отпуск. Само една седмица, но май и това ми е много. Направо се чудя какво ще правя по цял ден. Днес спах до 14 часа и след това свирих. Установих, че шест часа свирене не е полезно за нервите ми.

Трябваше да събера малко пари и да си направя една разходка до Италия, но с този скъп университет нямах шанс просто :( Maybe next year.

Цял ден ми се счува, че някой се опитва да влезе вкъщи. Каквато съм паника скоро ще се разхождам с нож из стаите. Баща ми почти не се прибира, сестра ми още по-малко (мама и другата сестра заминаха) и си седя сам-самичка. Никога не бих живяла сама - ужасно е потискащо и страшно. Няма дори на кого да се разкрещиш. Добре, че е котката ми да ми прави компания.

Гррр, нервите пак ме хванаха. Отивам да счупя нещо.

Приеха ме - пак съм студентка

2007-08-05T13:17:00.000+03:00

Ако някой още не знае - вече не уча във ФМИ. Там е гадно и смотано. Въобще СУ е гаден и смотан.

Кандидатствах в НБУ - има една специалност Визуални изкуства, с модул Графичен дизайн. Освен стандартния за НБУ общообразователен тест, за тази специалност има и специализиран изпит по рисуване. По-точно носиш си рисунките, разглеждат ти ги, приказвате си малко или много и ти пишат оценка.

Аз имам 5.50. Исках 6.00 :(

Както и да е - приеха ме в така желаната специалност. След всичкото напрежение, вече и аз не знам дали се радвам. Сега трябва да събирам пари за таксите, т.е. да се опитвам да ходя и на работа, и на лекции... Въобще - смотана работа, защото наистина ми се иска да посещавам заниманията, а не знам дали ще мога.

И все пак да не решите, че не се радвам - Йее, приеха ме!

Living bad dreams

2007-07-28T23:53:00.000+03:00

Отново сънувам кошмари - почти всяка вечер.

Два вида са. Първият вид кошмари са тези, свързани с притеснение. Провалям се на работа, явявам се на изпит неподготвена, хора ми се подиграват, приятелят ми не ми се обажда... Няколко пъти сънувах и че убивам хора, след което съвестта ме изяжда. Според един съновник, това означава, че съм постъпила нечестно и незаконно.

Вторият вид са свързани със страх. Най-често сънувам вампири. Не знам защо - не съм гледала вампирски филми от доста време, а и не мога да кажа, че съм гледала много такива. Книга за вампири съм чела само една и то доста отдавна. И все пак това ми е много голям страх и точно той ме преследва почти всяка нощ. Отново според съновника, означава, че постъпвам неморално.

Дали тези сънища означават едно и също? Дали съм направила нещо лошо, което да ме преследва и се опитва да излезе наяве? Да, всеки е постъпвал зле през живота си, включително и аз (don't be so shocked :) ), но какво е това нещо, което ме преследва толкова упорито?

Като се замисля, сънувам чудовища и конкретно вампири откакто се помня. Възможно ли е чувството за вина да е толкова старо? Ще взема да се подложа на хипноза, ама току-виж излезе нещо много крийпи...

Ох, доспа ми се вече. Лека нощ и... приятни сънища.

2007-07-12T12:06:00.000+03:00

Няма да коментирам...

I am superior to you :)

Старата песен...

2007-07-09T11:18:00.000+03:00

Както можете да забележите - възстанових някои от старите си публикации. Добре, че ги пиша първо на Word и не изхвърлям нищо.

Дали беше правилно да го правя? Не е ли това обръщане назад, връщане в миналото? Не трябва ли да оставя нещатата както са си били и да гледам само напред? Не знам, чудя се.

Да, това е минало, а сега не искам да гледам в него. В книгата, която чета в момента (10х, Маги, за подаръка), пише, че хората са уникални същества - понасят наказанието за една грешка хиляди пъти.
Когато сбъркаш, трябва да понесеш вината и накзанието. Но за една грешка е справедливо да се плати един път. Ние правим грешка, чувстваме се виновни и се самонаказваме. Това трябва да е достатъчно. Но след това, всеки път, когато си спомним за тази грешка, ние отново се чувстваме виновни и се наказваме. А ако все пак забравим, другите услужливо ни го напомнят.
И понеже нашата Съвест постъпва така с нас и ние постъпваме така с околните - услужливо им напомняме грешките и ги осъждаме отново и отново.
И така се тровим един друг. Живеем в страх и постоянно притеснение.

Затова сега казвам - старата песен е изпята :)

От друга страна, миналото си е имало и добрите моменти, които сега ми липсват - дългите нощи, прекарани в разговори, Толкин форума, пътуванията, съботните срещи, училището... И най-вече хората. Да, IRC опустя, Толкин форумът беше изтрит, срещите вече не се провеждат...
А хората са се променили, както и аз. Виждаме нещата по друг начин, имаме различни приоритети, порастнахме. Дори и да искам да върна старите съботи, прекарани в слушане на ДИО, надпяване и въпроси за Средната земя - не става.

Затова сега установявам - старата песен е изпята :(

Остава ми да се надявам, че и бъдещето ще ми донесе също толкова радост, колкото и миналото.

Ако съдя по настоящето - може би и повече :D

ТИГРОВ РОЖДЕН ДЕН

2007-06-19T09:59:00.000+03:00

Днес тигърчо (т.е. аз) има рожден ден и става на 23 годинки.

Бавно, но славно остарявам.

Или помъдрявам?

Нееее... Все още съм си малко луда, малко странна... Подреждам щипките според цветовете и модела, когато простирам, увеличавам звука само на "хубави" числа, имам проблеми с харченето на пари и ходенето по разграфени плочки.

Ама животът трябва да е весел, нали :D

Teardrop

2007-06-14T12:27:00.000+03:00

Teardrop on the fire
Fearless on my breath

Казах си, че вече няма да се поддавам на лошите мисли и отрицателните емоции, няма да се плаче, няма да се отчайвам и да се страхувам.

Сега само да измисля как трябва да стане това.

Толкова уроци ни дава животът, а вслушваме ли се в тях? Поучаваме ли се от грешките си? Историята се върти, упражнението се повтаря, докато бъде научено, докато покажем, че знаем и можем.

Спи ми се много. Искам да заспя и да сънувам нещо хубаво.

Пианото

2007-06-11T09:28:00.000+03:00

Вече получих първият си подарък за рождения си ден (нищо, че е чак на 19-и, традициите не са това, което бяха :) ). Той изглежда така:

Не е ли чудесно!!!

Когато бях много малка, на 5-6 годинки, ходех на уроци по пиано, даже един път свирих на концерт на млади изпълнители. Обаче бях много опърничава (е, как няма да бъда, след като ме караха да марширувам по цял час и ме биеха през пръстите) и все не исках да свиря. Е, да, ама като попорастнах и взе, че ми се присвири. Китарата е прекрасна, разбира се, но не може да замести красивия и нежен глас на пианото. От години си мечтая за едно пиано и ето ти на - another dream come true!

Вече мога да свиря Angel на Judas Priest и горе-долу Fur Elise на Бетовен. Все се чудя дали не бъркам пръстите, но това винаги си ми е било проблем. Даже помня как на концерта натиснах един клавиш със средния, вместо с безименния. Или обратното. Who cares.

Въобще, много съм щастлива! По дяволите, че трябва да ходя на работа по цял ден и да чакам да стане 6 часа, за да се върна да свиря :)

Слънце мое, благодаря ти за прекрасния подарък - наистина хем ме изненада, хем ме зарадва (много по-хубав е от пръстенче :Р). Не мога да се сетя за по-страхотен подарък. Обичам те!!!

Boat on a river

2007-06-04T11:53:00.000+03:00

Видяхте ли червеното кръгче? Дааа, аз съм. Засега няма да ви затрупвам с повече снимки, защото самата аз не съм разгледала още всички. Пък и не държа да разпространявам снимки, на които съм с миньорска каска на главата :D

Иначе преживяването си заслужаваше като за работен ден. Тръгване сутринта с три коли - програмистите, консултантите и "търтеите" (т.е. аз, колегата и двете счетоводителки) и два часа път с кола, 1/3 от които опити да се измъкнем от задръстванията по околовръстното. Следва пристигане в района на град Кресна (така и не го видях града... ениуей). Следва чакане, чакане, чакане, ядене на овче мляко със сладка, баница и други.

И идва ред на истинското преживяване. Срещу 40лв на човек получавате що-годе пасващ ви неопренов костюм (още мокър от предишния ползвател и евентуално с дупки за проветрение на деликатни места), каска, гребло, място в лодката, застраховка, гид и инструктаж. Инструктажът е кратък, но съдържателен - след него започваш да се питаш "Боже, в какво се забърках!" и "Ако е толкова безопасно, защо ме карат да правя застраховка?".

Но, няма място за отказване. Нахлузваш каската и - айде в лодката. Е, някои по-неориентирани (гледам в тавана и си свиркам) пробваха първо реката, преди да се качат на лодката...

По 6 човека + един гид в лодка, бяхме общо 4 лодки - нашата фирма и някакви други типове. То не беше пръскане, събаряне на хора и бутане. Еее, големи деца стават хората като минат 30 години :Р Самото гребане е доста уморително, но много кефи. Особено когато гидът зад теб крещи: "Десен борд напред, ляв борд назад! Гребии!! Гребиии!!! Ето ТОВА е управление!" От време на време се чувстваш като роб-гребец на едновремешен кораб, но се преживява.

Уморени, героите се завръщат в базата и се преобличат. Гадните мокри неопрени ще бъдат предадени на следващите жертви, а ние си обличаме сухите дрехи, йеее. Естествено сме гладни и се натъпкваме с храна. За десерт - отново овче мляко със сладка.

В крайна сметка изводът от цялата работа беше: Хора, не яжте овче мляко. Или поне не много. Боли корем!!!

В нова кожа

2007-05-28T14:39:00.000+03:00

Всеки ден вали - непрекъснато.

"Всяка буря носи със себе си надежда - че някак на сутринта всичко ще е отново чисто и дори най-лошите петна ще са изчезнали... Като съмненията ни в някого, когото обичаме или последствията от грешките, които сме направили. Като белезите, причинени от предателство или пък стари, тъжни спомени. И така чакаме да отмине бурята, надявайки се на най-доброто... Въпреки че в сърцата си знаем, че някои петна са толкова неизличими, че нищо не може да ги отмие."

Аз си пожелавам дъжда да вземе със себе си страховете и тъгата и да ме остави в нова кожа - по-усмиихната.

П.С. Търсете и вие четирилистните детелини.

A dream come true

2007-05-21T12:07:00.001+03:00

Да, блогът ми отново е активен. Да, отново ще пиша в него.

Не, не съм се оправила... все още.

Тогава, ще попитате, какво е това, което ме е накарало да започна да пиша отново?

Отговорът: Една сбъдната мечта.

Лесно е да изгубиш вяра в света около теб, лесно е да оставиш хората назад, лесно е да се затвориш в стъклената си кутийка, чиито външни стени само отразяват лицата на тези, които се опитват да погледнат вътре. Благодаря, но - не, благодаря. Все още част от мен вярва в доброто, в красотата, в елфите, в усмивките, в приятелството.

Казах, че се е сбъднала една мечта. Колкото и банално да звучи - това беше просто концерт. Момент... Забравете думата "просто" от предишното изречение. Когато отидеш на концерт на любимата си група, това не е "просто" концерт. Една зала, пълна с хора от всякаква възраст, от различни градове, с различни занимания и все пак - обединени в едно цяло - от музиката, която харесват. Нямаше грубости, нямаше сбивания, нямаше наранени. Имаше едно поле от ръце, хванати една за друга, полюшващи се в ритъм и стотици гласове, подели една и съща песен - Bard's song.

Tomorrow will take it away
The fear of today
It will be gone
Due to our magic songs

Нито болящите крака, нито изтръпналите ръце и прегракналият глас могат да помрачат това усещане. Щастлива съм, че бях там, че бях с вас, че държах ръцете ви и споделях вълнението ви. Благодаря!

Мечтая си

2007-02-23T15:56:00.000+02:00

Допреди няколко дни си мислех, че се оправям и всичко е наред. Не е. Вчера сутринта отново ме блъсна моята неизменна сянка - Страх.

Днес не се страхувам, днес плача. Седя срещу прозорците, през които виждам небето. То днес е сиво и мрачно, също като мен.

Кога вишневите цветове падаха за последен път върху разпилените ми коси? Кога морската пяна галеше за последно пръстите на краката ми?

Облаците плуват по небето, бавно променят формата си и отминават. Изгубени дни, изгубени погледи и усмивки, преплетени в пухкавата им форма.

Мечтая. Мечатя си пак да имам мечти.

Кобилката

2007-02-23T14:07:00.000+02:00

Светът. Просто. Не. Е. Честен.

Едно благородно животно, никога не сторило зло никому, изгуби живота си заради олигофренията на човешките същества. Дано сега е на по-добро място.

Стъпки в пясъка

2007-02-21T11:54:00.000+02:00

Един човек вървял през пустинята, а до него по пътя му вървял Господ. Но един ден човекът се обърнал назад и погледнал стъпките в пясъка. Спомнил си за всички трудни мигове, които бил изживял, за всяка болка. И тогава видял, че в най-тежките моменти от живота му имало само едни стъпки. Непосилната тежест на страданието ги била отпечатала дори по-дълбоко в пясъка. Тогава човекът разбрал, че точно когато е имал най-голяма нужда от Бог до себе си, Той не е бил до него.
Обърнал се човекът към Господ и го попитал:
- Защо? Защо ме изостави, когато бях най слаб? Защо не виждам стъпките ти там, където трябваше да бъдеш редом до мен?
Тогава Господ му отвърнал:
- Там, където не виждаш стъпките ми, не вървях до теб, защото те носех на гърба си. Тогава ти беше прекалено слаб, за да ходиш сам.

Не знам защо, но тази история ме натъжава.

Come What May

2007-02-14T19:21:00.001+02:00

Never knew I could feel like this
Like I've never seen the sky before
I want to vanish inside your kiss
Every day I love you more and more
Listen to my heart, can you hear it sings
Telling me to give you everything
Seasons may change, winter to spring
But I'll love you until the end of time

Come what may
Come what may
I will love you until my dying day

Suddenly the world seems such a perfect place
Suddenly it moves with such a perfect grace
Suddenly my life doesn't seem such a waste
It all revolves around you
And there's no mountain too high
No river too wide
Sing out this song and I'll be there by your side
Storm clouds may gather
And stars may collide
But I'll love you until the end of time

Последният еднорог

2007-01-11T19:42:00.000+02:00

След поредният работен ден, абсолютно същия като вчерашния, абсолютно същия като утрешния, се прибирах към къщи.

Чувствах се скапана от проблемите, които ме заобикаляха - ежедневни, глупави, отвратителни проблемчета. А цялата сериозност, която им придават хората ги прави още по-отвратителни. Движех се покрай голяма улица и колите профучаваха покрай мен все по-заплашително. Какво правех тук? Коя съм аз? Защо не се чувствам на мястото си? Грозен асфалт, грозни панелки, грозни хора, грозен свят.

Повръща ми се.

Аз ли съм последния еднорог или има и други като мен - някъде там по света?

Той не прощава

2006-12-03T14:31:00.000+02:00

[А вие познавате ли такива хора?

Поради запитвания от хора, искам да подчертая, че това съм го писала преди много време и не се отнася за никого, с когото общувам в момента :)]

Той не прощава. На никого. И най-малката грешка се наказва. И най-малката грешка води ураган след себе си. Дори и да не сгрешиш, ако той реши, че си сгрешил - така е. Не можеш да се обясняваш. Няма значение какво и защо си направил - ще страдаш. Той няма да позволи да страда, затова ще страдаш ти, преди да успееш да го нараниш - никакво спасение, никаква милост. Единствено като наказва, той се чувства сигурен и силен, спокоен, че контролира ситуацията. Така ще знае, че не може да бъде наранен. Това, че ти не искаш да го нараниш, не го интересува. За него всеки е враг. Всеки. Никога няма да ти се довери и да се остави в ръцете ти. Ако случайно ти повери частичка от това, което има - внимавай! Няма да усетиш кога си се издънил и си паднал по-ниско от непознат. За секунди от усмихнат, щастлив човек, ще се превърне в късче лед или по-лошо - буен огън. Не знам кое е по-лошо, аз съм виждала само първото и то е достатъчно болезнено. Неизвестността, маската... Това, че не знаеш какво става, какво си направил, какво ще последва, те побърква. Не можеш да избягаш от чувството за вина. Ти си виновен - за какво и как, няма значение... Може и да не разбереш, той няма да ти каже. Нищо не е извинение. Дори да умираш, дори да пада метеорит, да не си разбрал какво е станало... По-добре да бъдеш наказан, отколкото да решиш, че можеш да се измъкнеш с оправдания. Не съществуват думи "съжалявам", "извинявай", "без да искам", "прошка". Той не прощава. Той е палачът, съдникът и никой не може да избегне присъдата си. А тя е сурова винаги. Непоносимо и незаслужено тежка? Според кого - теб? Той решава, не ти. Един път оставиш ли живота си в неговите ръце, нямаш достъп до него. Не можеш да контролираш нищо. Всичко е негово. Той те притецава и може да прави с душата ти каквото си иска. И ще се възползва от това. Ще ти покаже райските градини, а след това ще те смачка от болка. И така завинаги. Сам си го избра, нали? Той те предупреди, но ти не го послуша. Той не прощава.

For once in my life

2006-09-21T11:30:00.002+03:00

(На M.)

***************************

For once in my life
I have someone who needs me
Someone I've needed so long

Времето беше спряло.

Държах я в ръцете си и я галех. Пръстите ми се плъзгаха нежно, усещайки колко съвършена е всъщност. Ние бяхме едно цяло - ние. Аз имах нужда от нея, тя от мен - също. В корема ми пърхаха пеперуди, сякаш бях влюбена - смешно, нали?

Плъзнах пръсти по струните и тя ми запя най-красивата песен с най-нежния глас, който можеше да има. Разказа ми приказка за далечна страна, в която все още имало любов.

Водена от поточето ноти, аз вървях през гора от дървета. Клоните им леко се поклащаха в такт с песента. Постепенно листата започнаха да разкриват чудна картина - приказен замък, облят в златна слънчева светлина. Там живеела принцеса, точно както в приказките, казаха ми струните. Била красива, умна и добра. Умеела да рисува, да пее, да свири, но най-много обичала да съчинява чудни приказки. Ала нейните приказки били тъжни, защото и принцеса била тъжна. Сърцето й копнеело да бъде обичано, да танцува влюбено сред розите, да мечтае със звездите, да се носи по вятъра. Но самотата и сълзите го били сграбчили в ноктите си и му причинявала тежки рани всеки ден.

След замъка, песента ме заведе навътре в гората. Там имало прекрасна дървена къщичка - цялата резбована с цветя, листа, птички и животни. Всеки ден мъжът, който живеел в нея, я украсявал с нови и нови детайли. Но колкото по-красива ставала всеки ден къщичката, толкова по-студена била, защото във всяко парченце дърво се пропивала студенината на младия мъж. Никога не бил обичал, никога сърцето му не било трепвало при звука на нечии стъпки, никога не бил докосвал със свито сърце нечии коси.

После в песента се запя за срещата на двамата - прицесата и мъжа от резбованата къщичка. Как той я видял случайно в гората и в сърцето му нахлули всички чувства, които не бил усещал дотогава. Приискало му се да я грабне, да я завърти, да я гали, да я целува. Приближил се тихо към нея, без тя да усети, хванал ръката й и запял песен.

В песента си момъкът пял за есенните листа, нападали меко по земята, за снега, който хвърля сребърни светлинки, за цветния килим, който покрива гората през пролетта и за топлите лъчи на лятното слънце, плъзгащи се между листата на дърветата. Изпял й приказка за звездите и луната, приказка за реката, приказка за любовта, която движи целият свят с листата, снега, слънцето и луната. А накрая й запял за своята резбована къщичка.

Принцесата слушала омаяна разказите, а когато той свършил песента за къщичката, тя го помолила да я заведе дотам. Младият мъж я вдигнал на ръце, преди тя да успее да каже нещо и се затичал през гората. "Ето", рекъл той, когато пристигнали. "Това е моята къщичка. Ще останеш ли с мен в нея... завинаги? Ще бъдеш ли моя жена?" Принцесата го хванала за ръцете, погледнала го в очите и през сълзи казала "Да. Ще бъда с теб завинаги."

Толква силна била любовта им, че не можели да се разделят дори за час. Принцесата забравила за приятелите си от двореца, за прекрасните си дрехи, за баловете в събота вечер. Слънцето и луната изгрявали и залязвали и все виждали давамата млади прегърнати. Не били виждали звездите по тези земи толкова силна любов.

Всичко било чудесно до денят, в който мъжът просто не целунал принцесата за добро утро, не я прегърнал, когато му сервирала обяд и не поискал да гали косите й пред камината вечерта. Цяла нощ принцесата плакала от страх, защото разбрала, че губи това, което най-сетне била намерила. На следващата сутрин мъжът й обяснил, че всичко му е омръзнало и би желал да се разделят.

Не могла да повярва принцесата на ушите си, пееше се в песента. Тя вярвала в истинската любов, която продължава вечно, която е смисъла на живота, която движела листата, снега, слънцето и луната. Знаела, че е намерила тази любов, а сега той искал да й я отнеме. Да отнеме щастието и на двамата.

Не се разказва в песента какво е сторила принцесата, но сега мъжът отново живее сам в резбованата си къщичка, която става все по-чувствена всеки ден, защото във всяко парченце дърво се пропивала тъгата на младия мъж. И все по-красива ставала къщичката от тази тъга. Задоволство изпитвал мъжът всеки път, когато погледнел резбите си.

Принцесата никой повече не видял, но хората разказват, че понякога, ако се заслушаш, в шепота на есенните листа, ще чуеш нежен момичешки глас да разказва чудни приказки, макар и тъжни.

Такава песен ми изпя моята любима. Тъжна беше тя, като приказките на принцесата и струните плачеха, докато я разказваха.

For once in my life
I won't let sorrow hurt me
Not like it's hurt me before
For once I've got someone
I know won't desert me
I'm not alone anymore

Тигров Ден

2006-06-19T00:37:00.000+03:00

Днес е тигров ден... т.е. Рожден ден на тигър... т.е. имам Рожден ден !!!

За национализма

2006-02-27T02:22:00.000+02:00

Да започнем с това какво е национализма. Това е идеология, която организира обществото, чрез определени идентификационни механизми. Той е един от начините за изграждане и организиране на обществото. Това е процес - няма да бъде нито първият, нито последният. Преди десетина века такъв способ е била религията.

На въпросът какво ще стане, когато изчезне, ще отговоря така - ще се появи друг способ. В един момент тези процеси се появяват като отговор на промените в социалната среда, които правят предходния процес неефективен. Но по същия начин, след време, под влияние на нови промени, и този процес ще стане неефективен и ще бъде изместен към традициите, а на негово място ще се появи нов.

Кога се е появил? Появява се с оформянето на индустриалната цивилизация. Под влиянието на различни културни, социални и главно икономически промени възниква като идеология национализма. Той събира хората, които обитават обща територия в културно-информационно отношение и ги разграничава от тези, които остават отвън.

В момента, под влиянието на сходни процеси, тази събирателност започва да губи силата си. В голяма степен това е повлияно от развитието на технологиите. Днес аз съм еднакво информирана и за събитията в квартала, в държавата и в целия свят (та дори и в космоса). Не искам да ви плаша, но е предполагаемо и опростяване на езиковите структури, обединяване на смисловия контекст и в крайна сметка отмирането на националните езици (това вече се забелязва в техническата сфера).

В крайна сметка национализмът няма да изчезне напълно. Той просто ще остане част от традициите на социума. Значението му на основен идентификационен белег, който определя реакциите и стереотипите на социума ще се измести другаде. Нациите (съответно национализмът) са сравнително ново явление в исторически план, което идва да покаже, че и не са вечни.

Самият национализъм е едно субективно понятие, защото националните особености не могат да бъдат определени от физически характеристики, генетични особености или нещо друго. Напротив - той се базира на обкръжаващата среда - семейството, учителите, приятелите, след това езика, държавната система, медиите и т.н. По този начин тези особености се формират от обкръжението на индивида, а не от информация, заложена в него. Освен това тези особености стават такива, благодарение на национализма, а не обратното - национализмът да се базира върху тях.

Но всеки човек е преди всичко личност. Първо се определяме със собствения си характер, навици, начин на мислене, ценностна система. След това и с познания, приятели, език, религия и т.н. Да се възприемаме първо и най-вече с националността, означава да се поставяме в едно изкуствено разделение, с твърде много обобщения.

Напоследък забелязвам, че национализмът се опитва да противопоставя традициите и настоящето. Как едно време сме били еди как си, а сега колко сме зле и трябва да бъдем както преди, за да станем отново добре. Това е грешка и докато не се отърсим от нея, няма да се подобри ситуацията. Вместо да се мъчим да възродим старото, по-добре да оставим културното богатство там, където му е мястото - в традициите и да погледнем напред, към развиващия се свят в опит да създадем нещо.

Не можем и не трябва да се стремим да поддържаме бита и културата си непроменени. Това ще ни направи заседнали в един период от време, докато останалата част от света тича напред. Във всички държави особеностите в ежедневието и бита остават само традиция и биват изместени от нови. Вижте например Япония - и днес имат гейши, но това не е ежедневие, а начин на запазване на традицията и добре поддържана имитация. Традициите трябва да си стоят там, където са, а не да се опитваме да живеем в тях. Българската народна музика е много красива, но как ще приемем една дискотека, в която цяла нощ се слушат само ръченици и хора?

Национализмът днес и тук се събужда като реакция срещу кризисната ситуация в страната, както и срещу глобализацията.

А какво е глобализация? Това е процес, възникнал поради технологичните промени (оттук и социалните такива). Той повтаря процеса на възникване на национализма, но в по-големи мащаби. Това, за което говорех в един предишен пост - за планетизма и т.н. беше в този смисъл. Промените довели до възникването на нациите, създават национализма. По същия начин глобализма ще предизвика подобни разделения и обобщения.

За съжаление в България се наблюдава един "национализъм", който е буквално шовинизъм - сляпо поддържане на собственото и омраза към чуждото. Това е изкуствено налагане на стеротипи върху цяла една социална група, което е абсолютно неправилно. Пример - братовчед ми смята, че всички метъли са мръсни наркомани...

Национализмът се бори за независимост. Каква ти независимост? В съвременния свят всяка държава е икономически и институционално обвързана с другите държави. Невъзможно е да се затворим херметически и да се пазим от всичко външно.

Да, примерите на Ботев, на Левски, на Раковски са чудесни. Но те са от съвсем друг исторически контекст. Сега сме в друга реланост и имаме нужда от други средства. Да се прави нещо, само заради самото правене - това е грешка. А връщането назад ще ни донесе не полза, а вреда. Вместо да се затваряме вътре в държавата с един остарял национализъм, по-добре да излезем на сцената като горди патриоти.

Може би тук трябва да се отбележи и понятието патриотизъм. Често се бърка, но това е нещо, съвсем отделно от наицонализма. Патриотизъм е обич към природата, обичаите, традициите, историята и т.н. и няма нищо общо с политиката и икономиката.

Проблемите на България? В тези проблеми не са ни вкарали нито САЩ, нито Русия, нито Турция. Сами сме се вкарали. Те няма да се решат от партии като Атака или ВМРО. Въобще национализмът няма да реши нищо. Проблемите ни имат нужда от икономически и социални мерки, политическа стабилност и много капитал. Трябват ни променени държавни механизми, промяна на социалния модел и решение на демографския срив.

В заключение - надявам се България отново да стане велика сила, но за съжаление, в сегашната ни политическа реалност май няма човек, който да си има идея как да стане това.

Едно много важно питане

2006-02-09T00:20:00.000+02:00

(На Ки)

***************************

Стоя до него и гледам нагоре - оптивам се да видя лицето му. Аз съм толкова мъничка, съвсем малка, колкото палец. Роди ме цветът на Червената роза през топлото лято, пиех капчици роса и се хранех с цветен нектар и пчелен мед. Тогава мислех, че светът е Цветната градина, но сега знам, че е много по-голям, по-голям дори от десет Цветни Градини. Толкова много цветя имаше в градината - червени, жълти, сини... Най-много обичах Люляка - покатерваш се по някое клонче, сядаш върху цветеца и се люлееш. Залюлееш се напред и слънчицето те погалва с лъчите си, залюлееш се назад и аромата на люляка гъделичка нослето ти. От върха му се виждаше всичко - чак до трите Тополи в другия край на Градината и Стария дъб с Пчелния кошер.

Стоя до него и го дърпам за ръкава - искам да привлека вниманието му. Аз съм толкова мъничка, че той понякога забравя за мен. Мисли за неговите си работи, а те са големи работи, много важни. Аз не ги разбирам тях и когато работи не трябва да му преча, но сега трябва да го питам нещо важно. Почти толкова важно, колкото когато Лястовичката със счупеното крило падна в Градината и с цветята и Пчелите се грижихме за нея през цялата зима, докато оздравя и можеше отново да лети. После идваше и ме взимаше на гърба си. В началото ме беше страх да летя - първия път дори не посмях да отворя очите си, но после свикнах.

Стоя до него и решавам да се изкача по ризата му. Ако се провиквам оттук, няма да ме чуе. То е като да викаш срещу вятъра, когато летиш - отваряш си устните, но звук не излиза. Много е хубаво да летиш, само дето вятърът разрошва косите ти и хубавичко ги оплита, ако не си ги завързал добре. Виждаш целия свят отвисоко и разбираш, че има и други градини, други пчели, други дървета, дори други люляци. Исках да видя и други мънички момиченца, но Старият дъб ми каза, че съм единствена. Той е много умен и знае всичко, пък аз все си мисля, че ако тези момиченца са толкова мънички, колкото съм аз, може би просто никой още не ги е видял.

Покатерих се по ризата му и се пъхнах в джоба й. Когато съм тук, се чувствам много важна - ходя с него навсякъде и дори понякога се повдигам на пръсти, за да изглеждам по-голяма. И виждам всичко - почти като летенето с лястовичката, само дето тя имаше нежни и пухкави пера, а ризите не са никак пухкави. Но тук чувам тупкането и то ми харесва повече от пухкавите пера. Пък първия път, когато ме сложи в джоба си, дори малко се стреснах. Попитах го какво става, а той ми обясни, че това е сърцето му. И аз имам сърце, но то е толкова мъничко, че никой не може да го чуе.

Сгушвам се в джоба му притихнала и ми се доспива. Но трябва да го питам за това важно нещо. Неговата работа е много сериозна, а аз си нямам работа, затова понякога си измислям мои си неща и си мисля, че са важни. Но само понякога - сега е наистина... важно...

Събуждам се, когато ме изважда нежно от джоба си. Поставя ме в кибритената кутийка на нощното шкафче и ми се усмихва. И аз му се усмихвам сънено и му пращам въздушна целувка, а той я улавя във въздуха. Ляга си и загася лампата, но луната влиза през прозореца и осветява лицето му. Завъртам се така, че да мога да го гледам и се унасям. Почти заспала се сещам, че щях да го питам това - моето важно нещо, но съм толкова уморена, че не мога да си отворя пак очите. Нищо, аз ще... го попитам... утре... утре...

Честит Рожден Ден, Професоре!

2006-01-03T16:54:00.000+02:00

Няма да казвам "Поклон!", защото днес не тъжим, а празнуваме.

Ако съдим по книгите му, бих казала, че всеки ден е негов рожден ден. Като едно истинско хобитско празнуване на такъв празник, усмихнатия професор всеки ден кани десетки хора да погостуват в красивия му свят. И за да бъде съвсем по обичая - всеки получава и красив подарък. За цял живот.
Затова ще кажа:

Благодаря!

Днес, точно в 9 вечерта вечерта, всички, които обичат и ценят Дж. Р. Р. Толкин, сме поканени да вдигнем заедно тазгодишния тост - "За Професора".

Шибана Коледа?

2005-12-26T17:15:00.000+02:00

- Дядо Коледа е шибана американска глупост... Ние вярваме в Дядо Мраз – каза той гордо. – Все ми е тая какво е Коледа. А за Дядо Мраз знам, че идва на Нова Година.
Аз се засмях и отбелязах:
- А Дядо Мраз е шибана комунистическа глупост. Руснаците са го измислили, за да не празнуват хората християнските празници.
- А войната в Ирак като не е комунистическа, а американска глупост, какво?? Колко наши войници загинаха, защото трябва да правим свирки на Буш?
- Всички неща са нечии шибани глупости. Това не пречи децата да се радват на някой усмихнат дядо, нали?
- Айде моля те недей да класифицираш нещата на Комунистическа глупост и незнам си какво..
- А не е ли така?
- Аз незнам докато сме били със СССР да са умирали наши войници за тоя дето духа
- Значи ти мразиш Дядо Коледа заради Буш, така ли?
- Не...
- А Кока-Кола пиеш ли? А Уиндоус използваш ли? Не са ли и те „Американски глупости”?
- Аз мразя Дядо Коледа поради съвсем друга причина...
- Каква причина?
- Всъщност дори не го мразя него... Белобрадия старец не ми е направил нищо. Мразя самия празник. Мразя Коледа, защо това е времето в годината, в което всички решават, че трява да направят нещо добро и се почва с благотворителността.
- Аз лично никога не съм се чувствала задължена да правя добро на Коледа. Добро се прави не само на Коледа.
- Въпросът не е в това, че се чувстват задължени...
- Ами?
- А в това, че, ако някой спаси човек от сигурна смърт през лятото, може и да не се разбере...
- Не е вярно!
- Но ако някой прибере едно долно мангалче вкъщи за Коледа и три седмици не спират да говорят за това.
- Новината си е новина винаги. А и по тази логика трябва да мразиш Свети Валентин, Нова Година, Великден, рождения си ден и всички празници.
- Да.. но забелязала ли си колко време се говори затова, че еди кой си взел няк'ъв мангал за Коледа..
- Не съм и чула някой да е взимал мангал за Коледа.
- Ами... Миналата година, а мисля, че и по-миналата година имаша такава акция. Тя не беше за мангали, а за децата от домовете за сираци де...
- И какво лошо да вземат сираче в дома си?
- Нищо... Но трябва ли да дойде шибаната Коледа, за да го направят? Има хора, които го правят и през другото време на годината...
- Правят се и не само по Коледа и пак се пише шп вестниците.
- Но за тях споменават в рамките на десет секунди по телевизията... А за тия малоумници говорят през цялата коледна ваканция...
- Ами обикновено тези акции се правят по празниците, защото на празник се подарява нещо – било предмет, било топлина...
- Добре бе, да му еба майката, подарили са нещо – хубаво. Не може ли да кажат един път по новините и да се свърши. Обаче не – не може. Трябва една седмица да говорят за това и да го канят във всички възможни talk show-та по всяка една кабеларка.
- Значи не мразиш коледа, а новинарите?
- Не. Мразя Коледа. Мразя шибаното коледно настроение. Мразя това, че хората, които биха те убили за 5 лева, на Коледа се правят на много добри и мили.
- Ооо, глупости. Хората, които биха убили за 5 лева, не им пука дали е Коледа или Великден.
- Мразя това, че хората, които иначе с удоволствие биха убили циганин, на Коледа прибират малките циганчета заради имиджа си.
- И защо мислиш, че тези, които са взели сираче го правят заради имиджа си?
- И трябва ли в продължение на 18 години да гледам един и същи филм за Иисус? И няк'ъв дядка, който още малко и ще пукне (папата)?
- Никой не те кара да го гледаш. Има десетки програми.
- Ами от 20 кабелни, по 19 от тях дават такива бози. Защо дават папата? Ние не сме католици. Ама какво да очаквам от политици, които разрешават новини на цигански език. Е, те се водят на турски де, ама то все тая.
- Ъъъъ, цигани и турци не е едно и също. доколкото аз знам.
- За мен е.
- Това е расизъм, да не кажа нещо по-лошо.
- Циганите не са раса, а етнос. Следователно това е омраза на етническа основа. А турците също не са раса, а нация.
- Нацизъм?
- Ами.. Да, нацизъм, но не като този на Хитлер.
- И сякаш няма както лоши цигани и лоши турци, така и лоши българи?
- Има. Само че лоши Българи са 5% от всички примерно, докато лошо мангали и турци са 95%.
- Хахаха! 5%? Айде да са над 60%, а? Колко турци и цигани познаваш?
- За щастие малко. „Над 60%”?Извинявай, че ти го казвам, ама, ако живеехме в правилното време, за тези думи щяха да те екзекутират.
- Фирмата ни има турски офис. и непрекъснато пътуваме натам и обратно или те идват. Всичките са (малко различни от нас, но) съвсем точни хора. Имах доста съученици циганчета в началното училище. Имаше едно циганче момиче, дето живота си щеше да даде за мен. Чистачките в училището, където работеше майка ми бяха циганки и бяха по-честни от секретарките там. Просто не е правилно да се делят хората на нации, раси, етноси или полове. Хората са добри и лоши.
- Виж... Омразата ми към турците е породена от съвсем различно нещо. Аз ги деля на Българи, мангали, американци и останалите.
- И българите са всички добри, американци и мангали - лоши, така ли?
- Да, така.
- Боже господи!!! Дано не ти се случи един ден българин да ти забие ножа в гърба и някой "мангалин" да ти помогне.
- Добре, няколко примера: Вече незнам колко години обвиняват България, защото няк'ъв мангал (турчин) се е опитал да убие покойния Папа Йоан Павел II. Обвиняват България за кражбата на трупа на Чарли Чаплин, защото няк'ъв поляк го е тафил. Да продължавам ли?
- Давай
- Салвадор Дали има картина наречена „Българско дете яде плъх”...
- ?!?!?!
- ... на която е изобразено едно дете, захапало плъх. Мисля, че беше на Салвадор Дали, де, но картината съществува.
- Знам картината. И какво за нея?
- Ами отговори ми... Ти видяла ли си в България някое дете да яде плъхове? Това да не ти е арабския свят?
- А, там ядат щото? Дали просто е странен, да не кажа извратен понякога. Какво са виновни турците в случая?
- Из много вестници и телевизии в Европа се появяват снимки на мангали и това им е представата за българия.
- Въобще, ако ще ми цитираш примерите от онази статоя с антибългарската пропаганда - мерси. чела съм я.
- Турците, както казах, ги мразя, защото са ни мачкали, убивали, изнасилвали жените ни и какво ли още не в продължение на 482 години.
- Така ли са правели? Вас по история какво ви учат? Повечето българи са живели не по-зле от турците. Бедните българи и бедните турци са празнували заедно празници и са си помагали. А богатите българи са се сдушавали с богатите турци. Беден ли си – пука му на богатия какъв си по народност. Освен това какво о бщо имат заповедите на някакви владетели отпреди няколко века с една цяла нация в днешни дни?
- Змен има...
- Кое? Ако срещнеш турско дете какво? То виновно ли е за нещо, случило се преди 300 години? А? Все едно българите не са убивали никога? Все едно не сме дошли от на майната си на тези земи?
- За мен е виновно!
- Ти чуваш ли се? И КАК е виновно?
- Чувам се. Да си живее в Турция. Никой не го кара да е тук.
- Тук е родено. Тук са майка му и баща му. Какво да прави? Не си е избирало къде да се роди. Или тея дето си живеят там, ги обичаш, а?
- Чакай сега. Щом е родено тук, значи е българче.
- Те и циганите се раждат тук!
- И никой не го кара да претендира и да тръби навсякъде, че е турчин.
- Оооо, и какво? Ако майка ти беше заминала едно врме във Франция, ти сега щеше да си французин, така ли? И да криеш българското си потекло? Айде, моля ти се, глупости. Отвращавам се от такива като вас. Вижте доброто у хората,а не каква нация или раса са. Ако някой човек е лош, ще му цапна шамара дори и да е българин. Ако е добър - не ми дреме турчин ли или пакистанец или индианец.
- Ако е лош и аз ще му цапна шамара без значение дали е българин или не. Но, ако е турчин или циганин, изобщо няма да се интересувам дали е добър или лош. И ще съм ти много благодарен, ако не ме наричаш фашист, нацит, расист и т.н... Правилната думичка е националист. Или родолюбец. А това нещо народната памет, което на теб явно ти е чуждо е нещо, което е съхранило българите през всичките години робство на твоите така обични турци.

Тук аз вече бях напуснала разговора. Винаги съм мислела, че национализмът се основава на любов към нацията, а не на омраза към хората. Е, Весела Коледа.

Големият мъж на големия екран - Антъни Хопкинс

2005-12-25T11:22:00.000+02:00

Роден в последния ден на далечната 1937 година в Уелс, малкият Антъни израстнал като чувствително дете, което предпочитало да рисува или да свири на пиано, отколкото да играе с останалите деца. В училище се справял ужасно, заради дислексията си (болест, заради която не можеш да четеш и пишеш правилно) и децата го наричали Лудият Хопкинс.

Сменил доста училища, но интересите му били далеч от класната стая - освен рисуването и музиката (а на пианото бил вече виртуоз), започнал да се увлича и по актьорската игра. Киното срещу къщата му осветявало всяка вечер стените в спалнята му, а той самият не пропускал да гледа поне по две прожекции седмично.

Използвал музикалния си талант, за да кандидатства за стипендия в Уелския колеж по музика и драма в Кардиф, където учи от 1955 до 1957 г. След завършването му дошли две години в армията, а след тях - дебютът. С Have A Cigarette в Театър Палас, 1960, едно велико име за пръв път се появявило на афишите.

Явил се на прослушване в Кралската академия по раматично изкуство в Лондон през 1961 г. и го приели на стипендия. През 1965 г. дори го поканили в Националния театър, чийто директор тогава бил самият сър Лорънс Оливие. На прослушването младият Хопкинс избрал да чете "Отело" - пиеса, играна тази година от самия Оливие. Арогантен, яростен и изключително талантлив - такъв бил Хопкинс на 27.

През 1966 г. направил дебюта си в киното с The White Bus, режисиран от Линдзи Андерсън. Но явно в театъра щял да изгради името си. Като в приказките, през 1967 г., на един от главните актьори в Dance Of Death, се възпалил апендисита. Хопкинс не пропуснал шанса и... изиграл ролята превъзходно. Последвала роля с руса перука и рокля (!?!) - Одри в "Както ви се харесва". Спокойно, просто пиесата била само с мъже-актьори.

Междувременно снимал и първата си голяма роля в киното в "Лъвът през зимата" с учстието на Катрин Хепбърн и Ричард О'Туул, където изиграл Ричард Лъвското Сърце.

Но в семейството му нещата не вървели толкова добре. Оженил се за актрисата Петронела Баркър, родила му се дъщеря - Абигейл. Но големите турнета, както и алкохолът, който пиел в твърде големи количества не влияели добре на съвместния живот. Пиенето го обсебвало, разделил се със семейството си, а кариерата му цъфтяла.

Докато на едно летище го посрещнала Дженифър Линтън - секретар на една от продукциите, в които участвал. През 1973 г. двамата се оженили. Подкрепян от Дженифър, Хопкинс успял да се пребори с алкохола веднъж завинаги.

Хопкинс пътувал, снимал, играел... Пет номинации за Златен Глобус, четири номинации и три награди на Британската Академия, Четири номинации и един спечелен Оскар... Филми, филми, филми... През 1987 г. получава Ордена на Британската империя и става сър Антъни Хопкинс.

С Дженифър се развел през 2002 г., а на следващата се оженил отново - за една Стелла (друга, не аз).

Един път някакъв Самюел Хъдсън - начинаещ актьор му писал, защото имал нужда от пари, за да плати таксите за обучението си. Хопкинс му изпратил 2900 $. Оказало се, че на Хъдсън парите не му трябват и той ги пратил обратно... Но ги получил скоро пак с бележката да ги даде на някой друг нуждаещ се млад актьор.

За мен Антъни Хопкинс е най-великия актьор от поколението си.

П.С. Знаете ли че... Антъни Хопкинс играе ролята на К. С. Луис в един от филмите си.

Закуска на тревата - Едуар Мане

2005-12-15T02:48:00.000+02:00

След държавния преврат през 1852г. Наполеон III се заема основно да преустрои столицата Париж. Целта му е да умиротвори населението; девет въстания през последните двадесет и пет години са достатъчни. Градският префект барон Осман прокарва просеки през средновековната бъркотия от улички. Така се появяват булевардите: широки, прави улици за бързо придвижване на войска. Бедността и мизерията са изличени от облика на града, скриват ги зад бързо растящите великолепни фасади. Наред с магазините и новите места за забавление, кафенета и вариетета, булевардите са в основата на ново отношение към живота. По това време се създава типът човек от големия град, денди (човек с равнодушно-надменна поза във всяка ситуация) и фланьор (който по цял ден се разхожда по новите булеварди или седи по кафенетата). Този нов живот става основен мотив в творчеството на Мане и импресионистите. "Свободата" на Дьолакроа и "Събирачки на класове" на Миле са изживели времето си. Сега "герои" и "героини" стават светските лъвове, кокотките и танцьорките на Париж.
През 1863 г., когато втората империя е на своя бляскав връх, журито на "Салона" е изправено пред затруднението да направи избор между пет хиляди живописни творби. Почти две трети са отхвърлени. Отхвърлено е цялото младо поколение, което върви по нови пътища. Между недопуснатите са имена като Мане, Писаро, Сезан. Очевидно "Салонът" вече не иска да бъде онова, което е бил само преди две години, когато с успех е участвал и Мане - форум за изкуството извън официалното и утвърденото.
Отхвърлените художници протестират срещу решението, включва се и пресата, императорът е помолен да вземе становище. Наполеон III разглежда част от отстранените творби, подчертава близостта си до гражданството и решава те да бъдат показани в отделна изложба, организирана паралелно с официалния "Салон". В Salon des refuses - салона на отхвърлените - показани почти седемстотин платна. Той е открит на 15 май 1862 г., две седмици след официалния, като двете помещения са разделени само с въртяща се врата. Още първия ден "залите на ужаса", както ги нарича един съвременник, са посетени от повече от седем хиляди души. "Закуска на тревата" е изложена в най-далечната зала, редон с две от "испанските картини" на Мане: "Млад мъж в костюм на мачо" и "Мадмоазел Викторин в костюм еспада".

http://painters.hit.bg/colazionesullerba.jpg

Творбата предизвиква един от най-шумните скандали с произведения на изкуството, каквито е виждал някога Париж. Картината привлича публика като магнит, но Наполеон III я нарича "просто неприлична" и дори прогресивната критика я напада. Никой дотогава не се е осмелявал да изобличи по този начин лицемерието на "доброто общество". В цветово отношение необичайно силните контрасти са направо обида за окото, привикнало към официалната живопис в "Салона". Обида е и тенденцията към опростяване на тоналността и формата, и пренебрегването на валидните още от ренесанса правила за перспективата. Към тези формални предизвикателства се прибавя и съдържателното - голотата на известната дама от парижкия нощен свят.
В каталога на "Салона на отхвърлените" "Закуска на тревата" е вписана просто като Le Bain - Банята, което буди асоциации с митология, с "Венера" или "нимфа" и до голяма степен отнема на персонажите, а и на целия сюжет социалната заостреност. Към това притъпяване се стреми още през 1867 г. Емил Зола, когато посочва, че в Лувъра са окачени около петдесет картини, на които са изобразени редом с облечените и голи лица, без някой да ги намира за скандални - именно защото се отнася за митология. Една от тези творби, "Концерт на открито" от 1510-1511 г., която по-рано се е приписвала на Джорджоне, а днес на Тициан, още в годината на изложбата е противопоставена от английски критик на "Закуска на тревата". Впрочем добро копие на "Концерта" виси в ателието на Мане. Критикът твърди, че името на художника и културата на рисуване облагородяват картината, което я лишава от "съмнителния морален характер". Реализмът на Мане обаче довеждал дотам, че "голотата неизбежно въздейства като неприлична". От "Концерт на открито" Мане е взел само основните персонажи - два женски акта и двама облечени мъже сред природата.
Персонажите в "Закуска на тревата" са композирани в триъгълник, обърнат към дълбочината на пространството. Основата му е образувана от долната част на разположената в една плоскост група от три лица в естествена големина. Централната фигура р на професионалния модел Викторин Мьоран, позирала и облечена за една от творбите, окачени редом със "Закуската" - през 1863 г. това е било възприето като особено пикантно. Другите два модела са братята на Мане. Във видимо противоречие с "групата на гражданите" се намира непознатата къпеща се в задния план. Мане не я намалява в съответствие с изискванията на перспективата, а я рисува твърде едра, особено съпоставена с лодката вдясно от нея: съзнателен архаизъм, подчертан и от позата и облеклото й. Групата на първия план е чужда, привнесена в природата. Наред с натюрморта - дрехите на Мьоран и приборите за закуска, те оформят "картина в картината", а пейзажът представлява кулисите. Скъсването с традицията продължава и в начина на изобразяване. Натюрмортът и актът все още са здрави и компактни, "реалистични". През мъжете до къпещата се жена художникът разделя дуктуса (начинът, по който художникът води четката, почерк), за да го разложи "импресионистично" в дърветата и в задния план.
"Закуска на тревата" е създадена в ателието на художника и Мане никога не го е крил. Разединението и досхармонията са съзнателно търсени, те са знак за започващото отчуждаване и разделение между хората от големия град. За разлика от къпещата се жена, гражданите не се впечатляват от природата. Лицата от предния план са свързани само стягащата ги като корсет композиция.
След изложбата, картината остава в ателието на Мане. Вероятно от наследството на художника в началото на 1880 г. картината е купена от оперния певец Фор, който я продава на търговеца на картини Дюран-Рюел. Оттам попада в ръцете на колекционера Моро-Нелатон, който през 1906 г. я завещава на Лувъра. През 1986 г. е прехвърлена в музея "Орсе".

Определян и като реалист, и като импресионист, Мане не може да бъде причислен към нито едно течение, защото това би означавало да бъде опростен. Той е първият, който прави човека от големия град тема на своята живопис. Творбите му са посветени на самотната, отчуждена от самата себе си личност.

John Lennon (October 9, 1940 - December 8, 1980)

2005-12-08T12:48:00.000+02:00

Нека днес отделим поне минутка от мислите си за една икона на двадесети век, родена в смутните времена в навечерието на Втората световна война и трагично застреляна при странни обстоятелства през 1980 година. Джон Ленън.

Роден на 9-ти октомври през 1940 година в Ливърпул, Англия. Името му е свързано колкото с музиката, толкова и с глобалната кауза за мир на планетата.

Въпреки че прави невероятен пробив с The Beatles, неговото име не се свързва само с музиката на великата група. Ленън се издига като соло изпълнител, писател, актьор и политически активист.

Извън рамките на бийтълсите, през 1964 година Ленън издава последователно два сборника съчинения, наречени "In His Own Write" и "Spaniard In The Works". Междувременно участва и в комедията на Дик Лестър "Как спечелих война". Все още британецът е изцяло посветен на музиката на The Beatles.

Джон Ленън започва самостоятелна музикална кариера едва през 1968 година, когато излиза Unfinished Music, No 1: Two Virgins With His New Lover, Avant-garde Artist Yoko Ono. Нестандартното творение провокира силни брожения, заради обложката, на която Джон и Йоко Оно са снимани голи.

Джон и Йоко сключват брак в Гибралтар на 20 март 1969 година. Още през медения си месец двамата се включват в редица политически демонстрации за мир. Малко след това излиза и втората част от незавършената музика на Ленън със странното заглавие Life With The Lions and The Wedding Album.

През есента на 1969 г. Джон Ленън се завръща към лайв изпълненията на сцената в Торонто. Заедно с него са всички от Plastic Ono Band – съпругата му Йоко Оно, китаристът Ерик Клептън, басистът Клаус Фоорман, и барабанистът Алън Уайт.

По същото време излиза сингълът "Cold Turkey", в който Ленън разкрива трудната си борба с хероина. Редом с това той призовава за мир и протестира срещу Британската намеса в Биафра и Американската интервенция във Виетнам.

Преди излизането на "Cold Turkey" Ленън замисля да напусне окончателно Бийтълсите, но за момента се въздържа да оповести това публично. Заедно с жена си Йоко Оно той се включва в поредната кампания за мир под надслова War Is Over! (If You Want It!).

През февруари 1970 г. на фона на обтегнатите отношения между Ленън и останалите от групата излиза популярният сингъл на британеца "Instant Carma". В същото време Пол Макартни публично заявява, че The Beatles се разпадат.

Джон Ленън напуска Великобритания в началото на 1971 година и се мести в Ню Йорк. Малко преди това на музикалния пазар е още една от песните на протеста – "Power To The People". В Съединените щати Джон издава албума си "Imagine", който бързо става хитов и обикаля света.

Ленън и съпругата му не обръщат гръб на политическия активизъм и следващия двоен албум "Sometime In New York City" е пропит от вълната на протеста. Тавата излиза през лятото на 1972 година под силните удари на музикалната критика.

Спорната политическа дейност на Джон Ленън амбицира американските имиграционни власти, които отказват да издадат зелена карта на певеца. Причината е досието на Ленън, страниците на което са опетнени от присъдата за притежание на марихуана от 1968 година.

По-късно, през 1973 година, Джон Ленън дори е призован да напусне страната. Слага се началото на дълга публична война с официалните власти, резултатът от която е албумът "Mind Games".

Джон Ленън и Йоко Оно се разделят през 1974 година и британецът отлита за Лос Анжелис, където е в компанията на звезди като Дейвид Бауи, Елтън Джон, Хари Нилсън и Ринго Стар. По това време е издаден албумът "Walls and Bridges", от който хит сингъл става песента, написана заедно с Елтън Джон, "Whatever Gets You Trough The Night".

Именно Елтън Джон успява да събере отново Йоко Оно и Джон Ленън. Последното лайв изпълнение на Джон Ленън преди трагичната му гибел е в концерт на британския певец.

Пролетта на 1975 година Джон Ленън издава колекция от стари рок парчета под името "Rock&Roll". С излизането на албума Ленън отпразнува и края на войната си с американските имиграционни власти. Върховният апелационен съд на Съединените щати отхвърля заповедта за депортиране и Джон Ленън получава зелена карта.

Краят на музикалната кариера на Джон Ленън идва с участието му като текстописец в парчето на Дейвид Бауи "Young Americans". След това измореният баща и съпруг решава да се отдаде само и изцяло на своето семейство, в чийто състав се появява и малкият Шон.

Семейната идилия не продължава дълго. Ленън се връща към музиката през 1980 година, когато подписва договор с компанията Geffen Records. Албумът "Doubl Fantasy" излиза през ноември същата година благодарение на усилията на Ленън и съпругата му. От него е и сингълът "Just like Starting Over".

Джон Ленън е убит от Марк Дейвид Чапман на 8 декември 1980 година. Трагичната гибел провокира масови протести и мълчаливи демонстрации по цял свят. Звездата на бийтълсите хвърля в истерична скръб цяло едно поколение, чиято единствена цел е МИРЪТ НА ПЛАНЕТАТА.

John Lennon - Imagine

Той сякаш беше дошъл на Земята, за да даде живота си в името на благоденствието на всички нас.
Представете си светът през очите му - свят на мир, красота и любов. Поне за една минута...

Падаща звезда

2005-12-04T01:49:00.000+02:00

Тя отвори прозореца и загледа замислено небето. Преди малко беше отминала бурята, но облаците все още закриваха звездите. Обичаше бури – нещо в нея бушуваше заедно с вятъра, гръмотевиците й вдъхваха смелост, а образът на светкавиците я омайваше.

Дъждът също спираше. Отражението на уличните лампи в локвите само тук-там потреперваше при някоя закъсняла дъждовна капка. Улиците лъщяха мокри, осветявани от фаровете на окъснели коли. Хора почти не се виждаха, беше тихо.

При нея също нямаше никого и беше тъмно. Поредната вечер, в която оставаше сама. Не че нямаше с кого да бъде, просто... не искаше. Предпочиташе да стои на тъмно в квартирата си и да гледа звездите.

Но звезди нямаше.

Помисли си, че вече е твърде късно. Спеше й се и все пак... не искаше да си ляга. Отметна един кичур коса и се опита да пробие облаците с очи. Черното небе погълна жадно погледа й: „Хайде, още по-силно, още мъничко”. Главата й се замая, но не можеше да откъсне очите си. Някъде вътре в съзнанието й някой нашепваше: „Прибери се. Затвори очи, прибери се.” Но тя не можеше.
Брадичката й се разтрепера и очите й се напълниха със сълзи. От черния екран виждаше себе си – всичко, което искаше така болезнено, а не можеше да има. Видя се като в огледало – облегната на прозореца, сама в тъмното, със сълзи по бузите.

„Прибери се, моля те. Късно е. Моля...”

Без да премества погледа си, тя качи коляно на перваза, после и другото. Изправи се. Седеше в рамката на прозореца като в рамка на картина. Небето я подмамваше. Обещаваше й всичко. Казваше й, че ще я вземе при себе си, ще я обича, ще й подари всичко. Ще й подари всички звезди и тя ще може да ги гледа когато си поиска.

„Не... Затвори...”

Косите й се развяха от лекия ветрец. Само небето видя падащото тяло.

Някъде през облаците като сълза проблясна падаща звезда.

Да помня

2005-12-04T01:48:00.002+02:00

Кратка беше нощта, целуни ме.

Да запомня искам очите ти,

ръцете, устните, топлото тяло…

Целуни ме – кратка беше нощта.

Mалкото момиченце с голямо сърце

2005-12-04T01:48:00.001+02:00

В един съвсем обикновен град, в съвсем обикновено семейство се родило момиченце. На пръв поглед в него нямало нищо необикновено, но ако се вгледаше човек в очите му, можеше да види хиляди звездички да блестят от златистите му очи.

Момиченцето порасна и тръгна на училище. беше много възпитано и умно, а майка му го водеше и прибираше всеки ден. Един следобед на път за вкъщи момиченцето стана свидетел на следната случка:

Малко сивкаво кученце, накуцващо с лявата задна лапичка, притичваше спокойно по тротоара и както минаваше покай един сериозен господин с балтон и куфарче, дружелюбно му изджафка. Тогава господинът му каза да се разкара и го срита грубо.

На момиченцето му стана много мъчно, а майка му промърмори:

- Някои хора съвсем нямат сърце...

Тези думи много впечатлиха момиченцето и то цяла вечер лежа и ги обмисля. На сутринта вече имаше план. Щеше да даде на онзи господин парченце от нейното сърце – така той вече нямаше да рита кученца.

На закуска то каза на майка си:

- Мамо, нали щеше да е много хубаво, ако онзи господин имаше сърце.

Майката се засмя и му обясни, че по света има хиляди хора без сърца.

„Какво пък – каза си момиченцето – сигурна съм, че за всеки мога да отделя парченце.”

Същия следобед момиченцето намери онзи господин и му даде част от сърцето си. Той не пропусна да благодари и момиченцето реши, че има успех.

Така то раздаваше сърцето си на най-различни хора. Момиченцето растеше, а сърчицето се смаляваше. Но в градчето хората постепенно ставаха по-учтиви, по-услужливи, дори престъпленията изчезнаха.

* * *

В болницата постъпи млада жена. Лекарите и сестрите се видяха в чудо – не бяха чували такива капризи и ругатни от години, а тази госпожица се държеше съвсем безцеремонно.

На третия ден тя разплака за пореден път дежурната сестра и възрастен мъж на съседното легло й каза:

- Млада госпожице, вие сте толкова безсърдечна!

За облекчение на персонала след две седмици жената почина. Около леглото й нямаше никой, на погребението й не дойде никой. Само двамата гробари, които заровиха ковчега. Единият каза:

- Аз я видях няколко пъти в болницата – сестра ми беше в съседната стая една седмица, та нямаше как да не се разбере какво лежи наблизо. Тази наистина беше ужасна жена. А като те погледне с ония ми ти златни очи, сякаш хиляди звезди светеха отвътре... Дяволска работа...

Виновен

2005-12-04T01:47:00.001+02:00

Когато те търсих, къде бе?

Защо гледаш ме мрачен, смутен?

Със нея ли беше, кажи ми!

Бъди честен веднъж и към мен.

Late

2005-11-28T15:11:00.001+02:00

(На Петко)

***************************

По дяволите, пак закъснявах. Закъснявах за най-важното нещо в този ден. Ами ако съм го изпуснала? Сърцето ми се сви. Звънях за осми път по GSM-а, но сигналът „свободно” така и не се промени.

Обадих се на човека, който винаги можеше да ми даде информация. И от него не получих нищо – от часове нямаше записи, които да ме интересуват и да ми свършат работа. Оставаше ми да направя само едно нещо, една последна надежда.

Видях табелката след десетминутно скитане по улиците. Слязох по мръсни стълби в някакво мазе. Беше почти пълно, но хладно. Русото момиче, към което се насочих ме погледна незаинтересовано и каза:

- Петдесет и втори. Плаща се предварително.

Извадих парите и й оставих доста повече, от това, което струваше услугата – знае ли човек...

Не, не и не. Не се получаваше. Какво друго ми оставаше, по дяволите? Стрелях на сляпо и... О, щастие! Невероятният ми късмет отново ме спаси. Измъкнах се тичешком от мазето, пред изумения поглед на русата и се запътих там, откъдето бях дошла. Непознатите улици и сгради не ме притесняваха вече. Знаех къде отивам и какво ще намеря.

Този път бях подранила. Пристъпвах нервно от крак на крак Обадих се на моя човек и му казах, че може да спре да търси, тъй като съм се справила сама. Трябва да се грижа за хората си и да ги държа в течение. Оглеждах се нервно, но още – нищо. Все още говорех по телефона, но думите ми излизаха машинално. Говорех по-скоро за да не стоя просто така, отколкото защото имах какво да кажа.

Не знам колко време мина, докато вратата зад мен се отвори и две ръце ме прегърнаха. Забравила за GSM-a в ръката ми, който мънкаше: „Ало? Ало!?”, за русата операторка, за компютърния клуб в мазето, за изпуснатия влак, за страха, че няма да го видя, аз потънах в прегръдките му - най-важното нещо в този ден.